or all the crap in the world at one place

До Chicago и напред

В Chicago всичко беше прекрасно – гостоприемството и търпението на домакините ми, желанието им да ми покажат всичко възможно, града беше сравнително спокоен, без много стрес, но и без много ритъм в него.

Последната ми вечер там я изкарахме на бирички в задния двор, говорихме за любов, работа, живота. Изпуснах си вечерния автобус, за което се радвам даже. След няколко сандвича отидохме да изпием по две с един приятел на Ози и от там си хванах метрото за автогарата, след това и автобуса, който беше изненадващо на време. Маршрута: Chicago – Канзас Сити. Няколко часа до Sent Louis, след това над час чакане на автобус за смяна и след това Канзас Сити.

Сега му е времето да ви кажа за американската автобусна мрежа и система – УЖАСНА Е !!! С автобуси се возят няколко категории хора – бивши затворници, наркомани, луди, тотални пияници, адски бедни (заради което са в една от горепосочените категории почти сигурно) и туристи. Т.е. Аз. На опашката за автобуса бяхме около 30 човека поне, почти със сигурност мога да кажа, че нямаше повече от пет нормални. Ако мога да се включа в тези пет. Ако не – четири 🙂 Автобуса дойде, паркира, слязоха всички от него, опашката за качване се подреди и … изненадааааа : над 85 процента от слезлите се качиха пак, с предимство. Автобуса беше за Denver, през Канзас Сити и повечето хора отиваха в тези две посоки. чакахме докато се качат, след това само 5 от нас, от опашката, се качиха. Останалите останаха да чакат следващия автобус, след 5 или 6 часа. Това е положението, Грейхаунд не отговаря за наличните места, те просто си продават билетите. Намерих си стратегия поне – трябва да си около час преди автобуса на вратата за качване, оставяш си багажа и сядаш някъде наоколо да го наблюдаваш. Иначе може да не се качиш до следващия Вторник, примерно. След това да не говорим за самите автобуси – стари, некомфортни, някои от седалките са счупени и не могат да падат назад или да им вдигнеш облегалката за ръката. Да ти пуснат филм – забрави. Такова удобство само в Европа го има. Да идеш до тоалетна … трябва да работи. А ако работи не е сигурно какво можеш да намериш вътре 🙂

Както и да е – стигнах до Канзас Сити. Май е едиствения град в USA, разделен на два щата – Канзас и Мисури. Автогарата е на единия край на града, в Мисури, а адреса на моя домакин – в Канзас. Бакшишите на автогарата ми казаха, че е прекалено далеч за ходене пеша, ама аз, Тома Неверни, реших че ще ходя – нали съм як българин, няма да им пълня гушите сега за няколко мили. Ама грешно съм си направил сметката май – ходих, ходих, ходих,пих кафе, после пак походих… и се отказах – взех такси. Оказа се един от градовете, в които обществен транспорт почти няма, за метро да не говорим. И разстоянията са големи. Домакина ми, в случая домакиня от каучсърфинг, трябваше да се прибере към 5, така че се забих в близката библиотека, където имаше свободен интернет достъп. Да не казвам за качеството на компютрите там – поне от преди 10 години, може и повече. Вариант да си закача моя нетбук нямаше. Поседях там, след това обиколих квартала – няма един магазин, няма бар, няма нищо, една бира няма къде да изпиеш, а навън доста горещо. Отидох и седнах на верандата на въпросната домакиня и зачаках. Не чаках много – към пет и половина се появи, взехме по един душ и излезохме на обиколка. С нейната кола, не пеша. Тя е автомеханик, работела в Тойота, поправяла спирачки и всичко около гумите. В момента беше около 75 кила, с ръст малко над 175 и каза, че заради катастрофа преди няколко месеца отслабнала около 15 кила. Представяте ли си? 🙂 Надявам се да имате въображение.

В самия град нямаше какво да се види, ама наистина. Административен център – мъртъв. Един малко по-свободен квартал – барове, музика, някакви бутици – там седнахме да пробвам местния бургер и местната бира. Всеки град в щатите си има местна бира. Някои барове даже си имат собствено производство на няколко бири. Имат си и конкурси, местни, в Chicago се запознах с един младеж, на когото хобито му беше да си вари бира. И да ходи по конкурси. Ако му харесали бирата, щели да му купят рецептата за достатъчно пари, за да не работи няколко години. А в Канзас Сити това ми беше – бургер и бира, после обратно в къщата, поговорихме малко за лични драми и по леглата. На другата сутрин тя трябваше да ходи на лекар и после да гледа децата на сестра си, а аз реших че няма какво повече да се види в този град, който със сигурност не ми хареса – студен, с магистрали вътре в града. За целия ми престой направих 3 снимки, от колата, колкото да се покажа любезен.

Автобуса ми беше на обяд, прекарах си времето в едно кафене и час преди тръгването бях на автогарата, за да видя същата приказка. Или кошмар. Багажа ми беше на шеста позиция, автобуса предвиден за 1:05 ч. Стана 1ч, никакъв автобус, стана 2ч, пристигна един , но беше препълнен. За него почнаха да товарят пътниците в 2:30 ч. и явно нямаше място за нас. Решиха да пуснат местен автобус, което можеха да направят 2 часа по-рано. Автобуса – както винаги ужасен, до мен един мехиканец се беше разплул и се правеше на заспал, място за левия ми крак никакво. Бутах му крака – нема резултат, лепнах моя до неговия – след малко му стана леко неудобно и малко се прибра. На една от спирките даже обменихме няколко думи, само няколко, защото той не говореше добре английски. Болеше го врата и за това поговорихме около минута 🙂 Но след разговора той се стремеше да си прибира повече краката, а пък аз си пуснах нетбука да го притеснявам със светлината. Е, каза че не му пречи де.

В Денвър трябваше да спя при Мартин, младеж от Козлодуй, приятел на брат ми. Да, ама автобуса закъсня два часа и щеше да пристигне в два през нощта. Мислех си, че мога да хвана такси до тях и му предложих да ми прати адреса, което той направи. Освен това кредита в телефона ми стигна нулата и нямаше как да му се обадя повече. Та като стигнах до Денвър, нямаше кой да ме посрещне, а адреса се оказа на около 15 мили от централен Денвер, където спираше автобуса. Тъй като таксито искаше много пари, реших да си намеря хостел, нещо по-евтино, и да му се обадя на другия ден да се видим и да преспя у тях. Охраната на автогарата ми каза, че не мога да спя там, защото я изпразвали в 4 и заключвали до 6 и половина. Каза ми за евтин хостел на около 8 блока/пресечки, бил за около 20 долара, което за мен беше добре. Да, ама преброих само 7 пресечки и след това имаше голям булевард. Питах едни мехикански лелки, чистачки в една сграда, но те не знаеха. Върнах се назад, пак да търся и видях някакъв сервизен камион, от тези червените, които поправят аварии с водоснабдяването. човека вътре беше много услужлив, опита се да ми обясни как да стигна, но се отказа и просто ме закара. Каза ми “ако няма места или не ти хареса, от съседната бензиностанция се обади на полицията за помощ, те ще ти помогнат”. Хостела се оказа под всякава критика – бездомници нощуваха в него, от една тераса един ми избуча докато влизах, а докато звънях на бронираната врата, някакъв стар бездомник ми поиска огънче. Собственика, намръщен китаец, ми каза доста грубо че стаята е 50 долара, нещо което би трябвало да е нормално за нормален хотел, но не и за това. Не исках нещо да ми се случи случайно, докато спя там , така че му показах гърба си (по-скоро раницата си) и тръгнах към бензиностанцията. По улицата имаше само бездомници и стимулирани хора. Даже се наложи да пресичам, за да не стана лесна плячка за някоя групичка. На самата бензиностанция човека не знаеше дали наоколо има евтин хотел и след като го попитах за помощ от полицията, той им се обади. След разговор с полицая на слушалката, след като ми беше любезно обяснено, че не може нищо да направи и че не може да ме закара, все пак прати кола да ми помогне. 5 мин по-късно до мен спря една полицейска кола и без да видя, зад гърба ми още една. Последва проверка на документите, ръцете извън джобовете, обяснение какво става с мен … и докато се усетя полицайката звънеше на Мартин да дойде да ме вземе, щяла да го чака на място. Доста неудобна ситуация – около 2 и половина през нощта, човека си е легнал, а тя го буди и по полицейски му заповядва да дойде да ме вземе. Добре че не ми се разсърди заради това.

Мартин и Диана живеят на 15тина мили, както казах, от центъра на Денвър, в Northglenn. Не особено голямо разстояние, ако има трансорт до там, но имало само някаква автобусна линия… поредния град в който трябва да имаш кола. Самото кварталче не беше никак зле, като изключим липсата на кола (моята липса на кола, те си имат една сладка Хонда). Живеят в нещо като двуетажна кооперация, с зелена площ и дървета отзад и … басейн. Голямо удоволствие. Наистина.Гостоприемството им беше очарователно – бяха сговтили някакви манжички, основната ми работа там беше да мързелувам, да се печем на басейна и … това е. Пихме бирички, говорихме си, Марто ми помогна с прането и в последния ден ме закара до Boulder, на 20тина мили северно от тях, малко студентско градче в подножието на планината, от където смятах да се насоча към някой кампинг.

(Тук е момента да изкажа искрената си благодарност към Марто и Диана, открих приятели там, където наистина ми трябваха. Марто, където и да спре пътя ми – винаги сте добре дошли в дома ми.)

Да, ама не – закотвих се в Boulder за 2 дена, отседнах в един хостел, тъй като нямаше автобус в посока националния Rocky Mountains National Park, а и (по информация от рейнджърите) нямаше свободни места в този момент в нито един кампинг. И така се застоях, единия ден се разхождах сам, на другия пак търсих информация накъде да тръгна, преразгледах си плана, вечерта излизах с компания кауч сърфъри за по няколко бири, обсъдихме плана за хайкинга на следващия ден, усетих ритъма на града. А градчето пръщеше от живот – в района на хостела бяха студентските къщи, всяка с веранда, на повечето висяха по много младежи или девойки. Точно срещу верандата на хостела изнесоха концерт с банджо. В полунощ все още имаше адски много младежи навън, повечето си изглеждаха направо деца. В Boulder е Университета на Колорадо, и след 2 дни започваше новият семестър. Навсякъде щъкащи, забавляващи се деца… прииска ми се и аз да съм на 18-19 и да съм с тях в момента. Но някакси не стана 🙂

В центъра на града пък беше абсолютно хипарско-бохемска атмосфера – перкусии на няколко места на главната улица, цялата улица вибрираше от тях. На друго място танцуващи джайв хора, на трето имаше жонгльори. В баровете адски много народ, повечето полу-пияни и много дружелюбни. Запознах се с поне 15 човека, включително един еднокрак чичко с патерица, който след като си допи бирата, отиде да танцува на перкусиите. Наистина ритмичен град, буден и забавен.

В хостела се запознах с Къртис, който каза че на другия или по-другия ден ще пътува на запад през планината и че може да ме закара до някой кампинг по пътя си. Така че седнах и намерих няколко интересни места. На другия ден направихме изкачването на върха Iron Flat, точно над Boulder, компания от 6 кауч сърфъри. Беше наистина забавно, качването беше към час и половина, слизането за около 20 минути. Едва слязъл се обадих на Къртис, да видя къде е и кога ще заминава и той ми даде 1 час да взема душ и да стегна багажа (което вече беше направено), след което тръгнахме на път с неговия стар Мицубиши Паджеро.

Пътя през планината беше фантастичен – гледки, мотористи по пътя, дъжд, слънце … планина. Наистина голяма планина. В един момент той видя голяма група мотористи до магистралата и каза “време е за по бира”. Просто така, искаше да спре при мотористите, те знаели всички добри места по пътя. И не се излъга – страхотен американски бар, евтина бира, много мотористи и доста хора на над средна възраст, забавляващи се на концерт в двора на бара. Страхотна възрастна група, свиреща какво ли не, например U2. И всички почти танцуваха и се забавляваха искрено. Нямаше възраст, нямаше притеснения – млади и стари бяха на хорото. Когато попитах един дядко рокер дали мога да го снимам, всички почнаха да се интересуват от мен, да идват да се запознават, да си говорят с мен. Всички бяха адски дружелюбни – от старите рокери и рокерки до младежи с червени набити вратове и големи мускули. Всеки искаше да дойде и да си каже името, да го снимам, да ми разкаже нещо. Истински хора от планината – дружелюбни, весели, непринудени. Но след по 2 бири трябваше да тръгваме, все пак имахме още доста път.

Сега за Къртис : Невероятен човек !!! Композитор, работещ за доста стари френски звезди, живеещ в Santa Фе, в собствена ферма. Прави страхотна музика, слушахме я в колата, събирал се с някакъв съсед музикант и импровизирали. Звучеше наистина добре, ще му поискам няколко парчета за прослушване, преполагам че няма да ми откаже.
Говорихме доста за Aмерика, бялата Aмерика на американците, която той не понасяше. Предпочиташе миксираната култура, правото на всеки де живее както си поиска и където си поиска, взаимното обогатяване. Намери ми точно място за къмпинг, закара ме чак до мястото за нощуване, даже поиска да ми плати една нощувка, което не му позволих. След като ме покани в ранчото си в Santa Фе, джипа му вдигна пушилка по пясъчния път, а аз останах сам срещу едно езеро в Скалистите планини. Започна планинския ми период.

За презентацията е нужен JavaScript.

One response

  1. Dix

    ehhh radvam se 4e si usetil i tazi amerika :))) ….tazi v koqto se vlubih…ne-imperialisti4eskata i ne dyrjavata na McDonald’s 🙂

    04/12/2011 в 16:09

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s