щурчо
Седя си пред поточето, то си ромоли, скръстил съм крак върху крак, общо 3 кръстосвания, и си мисля « Мъничко, черничко, със сламка в уста и с кръстосани крака , що е то ? »… и изведнъж виждам нещо червеничко . Хм, нещо не е наред, прекалено лесно е. чакай да опитам пак.
Седя си на плажната ивица, точно до незасегнатата от боклуците на туристите пътечка между дюните, мирише ми на водорасли и морска пяна, скръстил съм крак върху крак, общо 3 пъти, и си мисля “Мъничко, черничко, на плаж лежи и зелена течност през сламка смуче, що е то?” … и изведнъж ми се привижда нещо червеничко, на точки. Хм, пак мираж, нещо ми се бъркат в гатанката, чакай да опитам пак.
Седя си на една скала, гледам как в далечината се вдига прах в полето, чувам някъде високо горе някаква голяма птица да кряка, скръстил съм крак върху крак, две по три общо, и си мисля “Мъничко, черничко, на скала седи и горещата пустиня гледа, що е то?” … и изведнъж в трептенето на въздуха някакви червени петна, някакви черни крилца пърхат. Аман от миражи, тази Гуен няма ли да вземе да долети най-накрая, че да зяпаме заедно в една посока?
…
Та, нека се представя – Фреди, мравка с разтроение на личността. Едната ми личност е на плажа, захапала сламка и погледа и се рее над пяната на вълните. Мечтае да стане делфин, за да може да плува по гребена на всяка вълна. Или пък да стане летяща мравка – нещо като летящите рибки, да може да подскача зад лодките на рибарите и на пътешествениците, да чува различни истории, да вдишва свобода и да се радва на полета си, пътувайки накъдето вятъра я отнесе.
Другата ми личност е в планината, седнала до един поток, точно под боровата горичка. Зяпа си подскачащата вода и се чуди пъстърва ли иска да бъде, мечка ли иска да бъде … или просто себе си – мравка със сламка в устата, потопила небрежно един крак в поточето, седяща и философстваща за смисъла на живота, вселената и всичко останало.
Третата ми личност, ах, третата – тя е част от пустинята, част от Големия Каньон и от Моаб. Издържа на температурни амплитуди, на високи скали, за последно се беше закачила за крака на един пустинен орел, за да види от високо как изглежда всичко. Мравка авантюрист е тя, не се притеснява за време, пространство, опасности, неприятности. Май последно се съмняваше, че е термит, но не видя други себеподобни и се убеди, че не е – просто нямаше термитник. То такива като нея пътешестват сами по пустини, скали и прерии.
А иначе истинското ми Аз си седи вкъщи във фотьойла, на топло, до печката, заровило небрежен поглед във вестника, опънало двата последни крака към топлото, сърбащо от димяща чаша горещ грог. Седи и се чуди кое от трите си личности предпочита. И все не може да се начуди – ту му се ще да е едното, ту другото… даже понякога успява да ги миксира в мечтите си. Истинското ми Аз постоянно също постоянно вижда една червено-черно облечена руса кукла, прилича на шведка по физика и прическа. Тя се върти наоколо постоянно, от време на време отваря крила бавно, разперва фустата си, сякаш се перчи с нея, после продължава да си вър6и работата. Това е моята калинка Гуендолин, Гуен на жалено. Та Гуен обича да си върши работата необезпокоявано, оставя ме да си мечтая колкото си искам, даже ме насърчава, за да не и се пречкам в краката (или в крилете, изберете си). Ако мога да си вися цяла вечер пред печката, да си зяпам в миражите, да се правя че чета вестник – толкова по-добре за нея. Естествено, тя знае че я обичам и че бих направил всичко за нея. Толкова е достатъчно – всеки си знае интересите, стремежите, миражите. И на мен това ми стига – знам че на нея и харесва с мен, че не трябва да я натоварвам с любовта си, спокойното съществуване е разрешението на всичко.
Даже се случва понякога да имаме еднакви миражи с Гуен, да гледаме в една посока, да се забавляваме от едни и същи неща. Нищо че аз съм мравка, а тя калинка. Понякога не е важно колко сме различни, а в каква посока гледаме и как възприемаме нещата. Защото по природа и двамата сме едно и също – насекоми, твари някакви, биологически видове. И двамата се борим за едно и също, макар и по различни начини. И когато успеем да погледнем в една и съща посока – тогава няма нищо по-хубаво. Е, то не може да трае вечно, все пак си имаме и различия. Но това прави съвместния живот още по-хубав – не е задължително всичко да е идеално постоянно, да гледаме постоянно еднакви миражи. Стига ми и малко, стига ми даже да бръмчи покрай мен, докато аз си миражея. Или пък да я напъпля докато тя протяга криле мързеливо. Ето, това е съвместното щастие.
…
Bodrimir's thoughts 