or all the crap in the world at one place

Най-нови

Реал де каторсе

c1

Или Реал де 14, за по-кратко.

Реал на четиринадестте е едно малко градче в планината в северната част на Мексико. Известно е с това, че е част от т.нар. „магически села“ на Мексико. Магически са, защото са запазили вида си и традициите си през годините. Които традиции включват понякога странни етнически церемонии. Реал де 14 е част от щата Сан Луис Потоси, на север от Гуанахуато.

Друго нещо, с което Реал де 14 е известен, са шаманите и едно растение, което е известно в България заради и поради един известен писасател, на име Карлос Кастанеда. Той пише за преживяванията си с един шаман, докато консумира кактуса с психотропен ефект, а именно – пейоте.

Ако продължавам да пиша с този стил, ще се самоубия преди да завърша първата страница. Един редактор на известен български вестник бил казал за моите пътеписи, че имали много специфичен стил, които не подхождал на тяхната публика. Сигурно е искал стил като този по-горе, БТА Паралели или Атлас. Специално за редактора – първите два абзаца и гордо вдигнат пръст.

Очаква ви един от най-дългите пътеписи, които съм писал някога. Не искам да го разделя на две части, а и не мога – чувството е много силно и не искам да го убивам. Който издържи до края, ще получи разказ за мистично градче, енергийни центрове, мистични церемонии и пейоте в пустинята. Пътуването ще трае сигурно към час – в момента съм на шеста страница писане и предполагам, че има поне още една-две. Надявам се да не ви доскучее, предупредени сте за дължината, ширината и времетраенето.

Та, към стила и разказа. Доскуча ми малко във Ваярта, Градът е страхотен, просто реших, че искам да видя и друго от Мексико, преди да си тръгна, а ако наистина ми липсва, ще се върна. Речено – сторено. През деня – на плаж в Бусерияс, едно селце близо до Ваярта, мислейки накъде да отида – на север към Мазатлан и после с феробиот към Ла Паз или към Реал де 14, известен с шамани и  психоделични прикл‘чения. Реших, че искам да видя това чудо на Мексико, а пък ако е речено – да хапна пейоте и да срещна шаман. Километри за изминаване – към 1000. Може и малко отгоре да са. Как да ги премина? Идея едно – автобус, нощен преход. Идея две – да си наема кола и после да я върна във Ваярта. Проверка на цената на горивото ми подсказа, че малко ще се поохарча. С кого да споделя пътуването? Сетих се за две мацки французойки, същите при които бях в Йелапа, които биха го направили. Да, ама те пък не отговориха на съобщения за 4-5 часа, та се върнах към план едно – нощен автобус. Прибрах се в хостела, събрах партакешите, сбогувах се с който намерих и си бих камшика към автогарата, ухилен до уши. Нещо в мен започва да танцува салса, когато раницата допре гърба ми. Хората в градския автобус ме гледаха странно, но някои ми се усмихваха, даже ми помогнаха с раницата.  Даже на автогарата диспечера на такситата и охраната ме заговориха, заразказваха ми за техния опит с туристи и пътешественици… много забавно изпращане беше.

Последваха 11 часа в автобус до Сан Луис Потоси, столицата на щата, в автобус първа класа. Реших да не се скръндзя този път и да си спестя неудобството от второкласните автобуси. Цена за тези 11 часа път – 1040 песос, към 90лв. Вътре – като в самолет. Всеки си има собствено екранче, слушалки, дават ти вода, бисквитки, сандвич, даже интернет има (ако не е свършил дебита на сим-картата). И м/у седалките отпред има място да си опънеш напред краката на 45 градуса, облегалката също пада доста назад. А бе прекрасно за спане, заедно с филмче. Намерих си и филм на френски за капак.

В Сан Луис Потоси пристигнах към 7, докато оставя раницата за съхранение и други подробности, стана към 8. Тръгнах да ходя пеша към центъра, който, както в повечето мексикански градчета, беше далеч от автогарата. Не ги знам защо тези мексиканци гледат да имат автогари в покрайнинните на града, вместо близо до центъра. Трябва да питам някого тук сигурно. Като капак, крачейки към центъра, реших все пак да хвана автобус до там, за да не губя време. Виждам спирка, питам, той ми вика „от тука можеш да го хванеш, той обикаля малко, ама ще те закара в центъра, след 15-20 мин“. Грешка грешка, голяма грешка – питах мексиканец за посоката. Тя посоката си беше обратна на тази, в която бях тръгнал, ама аз му повярвах. Идиът. Автобуса си цепи в обратната посока, после хвана нещо като околовръстно и си кара по него. След 20тина минути реших, че толкова гнила Дания ми стига, реших да слизам, натискам бутона за спирка, дебила шофьор ме гледа в огледалото и не спира. Натискам пак – пак не спира. Някаква жена искаше да слиза и му се развика да спре, чак тогава спря. Викам си „тоя напук го правеше“. След това опитвам да хвана автобус в обратна посока, към центъра, махам на автобусите (тук им махаш и те спират), виждат ме че махам и продължават.Ходя си, чувам автобус да спира зад мен, тръгвам да тичам назад към него, тоя хлопва врати и натиска газта. Расизъм не, ами РАСИЗЪМ. Явно мразят белите. Добре, че на едно място чакаха местни, та се качих. И успях да ида до центъра, нащраках няколко снимки, пих кафе и газ обратно към автогарата, да си хвана автобус за етап  – Матеуала (Matehuala). От там е етап 3 – автобус до Реал де 14. Лошото беше, че изпусках с 15 мин. Автобуса за Реал в 2 следобяд, а следващия чак в 6. Другото лошо – не намерих никакъв хостел евтин.  Реших да резервирам първото най-евтино, 480 песос за стая, за всеки случай.

И от тук започва интересната част. Слизам в Матеуала в 2 15, отивам да купя билет за 6 вечерта, младежа на касата ми казва, че автобуса в 2 закъснява и все още мога да го хвана, след 5 минути. Супер, вземам билет, отивам на перона да го чакам и зад гърба ми чувам „Ей, ти към Реал де 14 ли отиваш?“. Обръщам се, двама хипарско изглеждащи младежи на средна възраст с раници.

20

Запознаваме се – Марко и Марко, двама италианци. И двамата тръгнали на обиколка на Мексико, следващата им спирка като моята. По-късно разбрах историята на двамата. Марко Едно е на 46, живял последните 10 години в Барселона, директор на криейтив агенция. Преди няколко месеца го стегнала шапката, качил се на яхта в Европа и слязъл в Санта Лучия (което е в Карибието). Там нямало никакви потеглящи наникъде лодки, та накрая просто звъннал на Марко две и му отишъл на гости. Марко Две е музикант, живее в Оахака, Мексико. Бил женен за испанка, живял в Барселона, откъдето познава Марко Едно. Там си направили с жена му дете, а после се раделили. Синът му е на три и явно много му липсва, показва го с изпуснати думи и жестове. В Оахака първо творил с някаква група, после се отделил и се записал сам албум. Цялата тази история дойде малко по малко. Говорим си малко на автогарата, идва автобуса, качваме се, аз се отлепям от тях и сядам далеч. Да, ама като се качи автобуса горе, се оказва, че сме единствените с раници, автобуса след дълго въртене по завоите нагоре спира на една празна площадка пред входа на един тунел. Реших да се сближа все пак с тях, изглеждаха приятелски настроени, а и излъчваха някакъв позитивизъм. Викат „А бе как няма да намерим къде да спим бе, ще намерим“. Качихме се на един пикап отзад, нещо като единственият транспорт през този тунел, дълъг 2.5 километра. Те мислеха да го ходят пеша, ама все пак се качиха, билетчето струваше едва 15 песитос. Тунелът – копан на ръка през скалата, тесен, минава само едно превозно средство, нисък, главите ни почти опираха свода. Приказка.

От другата страна на тунела е градчето, Реал. Започва с една уличка, през която си проправяш път през всякакви търговци на туристически артефакти и сувенири. Крем от пейоте, пончо, стрити крила от прилеп и дървени шамански  фигурки – всичко има там. Стигнахме до нещо като туристически офис, един добър дядо ни даде насоки къде да намерим евтин хотел, хотела Сан Хуан. Вървим към него и ни пресреща един каубой, с шапка, шпори и закачен на кръста камшик за езда. Търсим ли къде да спим – търсим, ама вече знаем къде да намерим. Добре, ама неговата мама имала стаи под наем и били по-евтини от Сан Хуан, само за 100 песос на човек. Има ли тоалетна и баня – има. Добре, да видим. Видяхме и решихме да останем, сравнително добра стая, нищо особено, ама за 100 песос няма да се оплакваме я.

 

Каубоят се казваше също Хуан. Оказа се, че прави туристически турове на кон – до Призначното село (старото място на Реал де 14) и до върха на Изгореното момче (El nino quemado, който иска да ми поправи превода на български, толкова ми стигат силите за превод понякога). Решихме да се поразходим и да решим какво ще правим на следващия ден, защото главната ни идея беше да отидем на място, където се намират пейоте и да опитаме преживяването. За това преживяване Хуан също имаше предложение – с джип за туристи надолу до Гара Каторсе (Estacion Catorse), после от там ни взема някакъв негов авер и ни закарва до Уадли, друго селце, където авера има някаква собственост и можем да къмпингуваме там, уж.

Самото градче се оказа мъничко, но доста оживено. Има си катедрала, малка градинка пред нея, доста ресторантчета, няколко бара, няколко хранителни магазинчета, едно място с няколко ресторантчета за улична храна (или улични ресторантчета за храна). Разположено е между няколко върха и гледката от върха на градчето е приказна, намира се на около 2500 метра височина. Разходих се сам, после пак се намерихме с младежите и решихме, че няма за къде да бързаме, пътували сме дълго с автобуси, за да стигнем до тук и няма смисъл да препускаме на следващата сутрин.Звъннахме на Хуан, запазихме го заедно с конете му за следващата сутрин, след това проверихме местния бар (щеше да има жива музика в 10 и 30 вечерта) и припаднахме в стаята преди да започне концерта.

This slideshow requires JavaScript.

Ден две в Реал де 14 – решихме да се качим с Хуан и кончетата до върха на Момчето – там се води енергийният център на Земята според племето Уичоле, от което идват всички шамани. Всяка година, в началото на Март, от щата Наярит тръгват поклонниците, които вървят пеша над 20 дена, за да стигнат до този връх и да направят церемонията с шамани и пейоте, да се свържат с Вселената и да се молят за изцеление на болни, за успешно забременяване или раждане, както и за други лични неща. В 9 и 30 яхнахме кончетата, направихме една обиколка по покрайнините на градчето и се запътихме през хълмовете нагоре към върха. Забавно търскане с кончето, нагоре, надолу, пак нагоре, минахме през няколко каменни свода на бивши хасиенди на собственици на мини. С конете нямаше кой знае колко разправия – дърпаш юздите малко и те слушат, а Хуан им подава звукови сигнали с уста, за да ги кара да продължават да ходят. Стигнахме в подножието на върха, гледката една страхотна такава, а на „паркинга за кончета“ имаше само 3 коня, което си беше направо бинго. Следва едно кратко изкачване нагоре по една очертана с камъни пътека, след това стигаме до спиралата или както каза Хуан, олтара на четирите порти. Там се поднася символично жертвоприношение – монета, банкнота, гривничка, бонбонче или чек за милион долара. Влиза се вътре в спиралата, в посока обратна на часовниковата стрелка, с лявата ръка опъната към центъра, а дясната държаща приношението в юмрук. Минават се 4те кръга на 4те елемента (земя, вода, вятър и огън) и се сяда да помедитираш върху желанието си, каквото и да е то. Част от молитвата е и да ти позволят елементите да намериш пейоте в пустинята и да нямаш проблеми в нея. След молитвата се изкачихме и малко по-нагоре по хълма, където има едно малко каменно параклисче, колкото да влязат 6-7 човека, натъпкани един до друг. Там има други приношения, хората решили да ги оставят там, защото долу в спиралата ги крадяли. Двойка индианци уачоле, които бяхме видели по пътя с кончетата, се грижеха за параклиса, а също и продаваха доста скъпички плетени на макраме гривнички. Оставих там кичур коса заедно с желанието ми. На слизане надолу към спиралата се опитах да я снимам от различни ъгли и се набодох на един от тези кактуси, дето приличат на алое вера. Този шип е адски дълъг и твърд и боде яко. За секунда кракът ми се покри с кръв, която просто си шуртеше. Хуан каза, че мога единствено да принеса в жертва кръвта си в спиралата, което и направих. После измих крака с вода и шуртенето спря.

This slideshow requires JavaScript.

Последва едно спускане наобратно с кончетата, което беше малко неприятно, като се има предвид отворената ми за 2ри път херния. Тръскането не и се отразяваше добре. Слисайки долу в града, Хуан ни предложи друг вариант за приключението с пейоте – да ни свали през планината с кончетата, нас и раниците ни, а като се спуснем от планината, негов приятел ще ни вземе и ще ни закара в ранчото си в пустинята, където ще ни покаже къде да намерим пейоте, освен това можем да къмпингуваме в ранчото, далеч от полицията.Това на скромната цена от 700 песос на глава за него, по 200 песос за приятеля му… а бе общо към 1000 песос заедно с храна и вода, по наши сметки. Решихме да го обсъдим първо и да му звъннем да му кажем. Разделихме се, а междувременно аз си измих ръцете, защото бях пипал кончето, а после си потърках окото. И – изненада – то започна да смъди, да люти… зачерви се яко. Хапнахме улична храна и се прибрахме да дремнем следобедно, а като се събудих окото ми приличаше на синя слива. Лелико се постреснах, тръгнах да търся доктор, вместо да ида до аптеката като нормален човек. След известно питане намерих един, единствения в този ден в селото, защото другите отишли някъде за уикенда. Звъннах му – няма даже и кабинет, прегледа ме на място и ми предписа : 1. Капки на всеки 8 часа. 2. Промивка с натурална вода на всеки 12 часа. И за тази рецепта, дето мога да се сетя и сам за нея, ми поиска 300 песос. Първоначално помислих, че е шега, после се ядосах, ама му ги дадох. Не трябваше, ама нали съм свикнал да си плащам колкото ми кажат, като всеки европеец… После лелята в аптеката ми каза, че прегледа за местни е от 100 до 150 песос… какво да се направи.

Вечерта излязох на разходка, чукнахме си с италианците среща в една кръчма с билярд, дето ходят само местни. Те малко закъсняха, разминахме се, обиколих града да ги търся, а на връщане те на една пейка пред кръчмата, ухилени до уши и много доволни. Разивкаха се още от далече, предоволни и треперещи да ми разкажат. „Идвай идвай, сядай тука между двамата, имаме една много добра новина“. Какво станало – единият от тях се запознал с някакви младежи на площада, хипита, които правели гривни на макраме (подари ни преди това следобяда по една гривна за спомен от пътешествието), там имало и някакво момче на 16, с майка италианка, която не била там, ама била някаква хипарка, той (италианеца) се заговорил с момчето за майка му и преди час някъде се намерили с нея. Сабина, на възраст неопределена, над 45 със сигурност, живее в Реал де 14 от 20 години. Пристигнала тук много отдавна, с цел пейоте, както всички други, влюбила се в мястото, решила да остане, шест месеца по-късно била с гадже мексиканец и бременна. Сега има 3 деца – Скай (16), Солей (19) и Рейн (21), вече не е омъжена, живее с най-малкия, другите са в по-големи градове, за да учат и работят. И продължава да си ходи в пустинята поне веднъж на месец, освен това прави редовно церемонии Темазкал за пречистване и доход. Та тя им предложила, почти абсолютно безплатно, да ни закара в пустинята с джипа си, като преди това на сутринта ни направи в двора си една церемония Темазкал за пречистване. И направо не можеха да си седят на седалищата тези двамцата, толкова доволни бяха. Вече се бяха обадили на Хуан да го информират, че няма да ходим с него.

а24

На другата сутрин – кафе, еспресо, италианско, много вкусно, закуска на слънце в едно много приятно кафене на главната каменна улица. Италианците се запознаха веднага с две мацки каталанки, обменни студентки от Испания. Като две гладни кучета им се нахвърлиха, размениха контакти, покани … единия Марко вика „Света не те чака, върти се“.

В 11, заедно с раниците, се натоварихме на хипарския джип на Сабина, за да минем от другата страна на тунела и да се спуснем до селото което е няколко километра по-надолу, където е и къщата на Сабина. И там, почти веднага, започнахме с церемонията Темазкал. Сабина беше преготвила нещо като юрта – кръгла дървена конструкция от дърво, покрита с одеала, с дупка по средата на пода, който си беше пръст, покрита с рогозки. На няколко метра отпред гореше огън с много камъни в него. Събличаме се по гащи и се строяваме пред юртичката. Между огъня и юртата Сабина нарежда някакви предмети, казва ни и ние да си наредим каквото искаме да се благослови от елементите. После влизаме. Синът и, Скай, с една вила вади от огъня нагорещените вулканични камъни и ги подава вътре. Марко Две с два рога от елен ги взема, един по един, и ги поставя в изкопаната дупка. На всеки камък Сабина поръсва билки, които веднага се запалват и омирисват помещенийцето. Сабина ни обяснявя – юртата е като утробата на майката, а ние сме децата в нея. За да се пречистим, трябва да се родим отново. Скай и подава кофа с вода и малко кожено барабанче, после затваря входа с одеала. Сабина обяснява пак – тя има маракасче, някой труг трябва да държи ритъм с барабанчето. Когато маракаса шуми, барабанчето трябва да прави постоянен ритъм, като сърцето на неродено бебе, бързо и равномерно. Когато маракаса спре, барабанчето спира. После полива от кофата вода камъните, вдига се пара, а тя започва да тръска маракаса и да припява. Марко Две поддържа ритъма с барабанчето. Сабина пее на испански, за земята и връзката ни с нея. За благодарността, че ни има на нея и че ни поддържа живи с плодовете си. След известно време спира. Пита има ли някой, който иска да сподели нещо. Споделяме. Тя полива с вода пак, пак пее. Помещението става като една малка сауна. Пот започва да излиза от веждите ми. След известно време Сабина спира, вика Скай и той отваря входа. Минали сме първата порта – Портата на Земята.

За втората, на Вятъра, повтаряме церемонията с камъните, нова кофа с вода, Скай влиза при нас и затваря входа. Този път той е с маракаса и припява. Пее много хубаво, пак на испански. Този път аз съм с барабанчето. Пак се потим, пак споделяме. Усещам как се обезводнявам осезателно. Започвам да мисля за разни хора, да виждам дневната светлина над мен през червеното одеало и наистина се чувствам като в утроба. Отваряме. Минали сме втората порта.

Остават две. Скай носи кана с вода, пием всички с канчето, което Сабина използва да ръси върху камъните. Остават две порти. Третата е на Водата. Мисли минават като видения. Всички сме се вглъбили, някои припяват заедно със Сабина. По едно време усетих, че не мога да издържа повече. Исках да изляза на свеж въздух. После се пречупих. Пак споделяхме. Пак благодарихме, че ни има. Вътре беше по-горещо от всяка сауна, в която съм бил. После отворихме. Летният мексикански въздух ни се струваше студен.

Четвъртата Порта беще на Огъня. Замислих се за самотата ми и за това колко дълго съм търсил любов вън от мен, за да запълня дупката. Исках да се моля за любов по време на тази церемония, а осъзнах, че всъщност я получавам постоянно, даже и в момента. По време на споделянето просто благодарих на всички, че споделят това с мен, най-вече двамата Марковци, които ме намериха и ме заговориха. Без да го направят нямаше да имам това преживяване.

Минахме през всички порти. Излязохме на свеж въздух с усещането, че сме съвсем нови. Все едно друг човек излезе от тази утроба. На местата ни, където бяхме седели, имаше големи локви. Бях си дал хавлията на Марко Едно, да седи на нея, че иначе се беше насадил върху един мравуняк. След церемонията той ми показа как може да я изцеди, сигурно литър пот изцеди от нея. Пихме вода, по малко, за да не ни прилошее. После един по един влязохме в страхотната баня на Сабина и се изкъпахме.  Развалихме утробата, после си стегнахме багажа – път ни чакаше. Беше едва два следобяд.

Натоварихме се с всичкия багаж в джипа, Маркучо Две от ляво на мен, Скай отдясно, джипа претъпкан. Слязохме в подножието на планината до Уадли, малко селце, не повече от 500 жители, през което минава пътя и линията. ЖП линията в Мексико се ползва само за превоз на товари, няма пътнически влакове. В Уадли първо купихме туба с вода, малко плодове, после минахме да видим някакви познати на Сабина, италианци които живеят там (тези италианци са верно навсякъде, чудя се кой е останал да живее в Италия). Местните италианци нямаха стаи при тях за същата вечер, нито за следващата, та си се натоварихме с другите италианци на джипа и газ към пустинята. Като казвам „пустиня“, не си представяйте пясък, дюни и камили. Това е зелената пустиня – тръни, бодли, храсти, кактуси, по някоя висока палма без листа и плодове на всеки 5-6 километра. Шофирахме 30тина минути, минахме около 1/5 от ширината. В далечината се виждат планини, после се оказа, че има друг път и села. Всъщност „пустинята“ е широка към (не съм проверявал, може и да се лъжа) 50-60 км и е дълга малко над 100 (обещавам да проверя като имам интернет). През нея минават черни пътища, понякога и хора, които на кон или мотор прекосяват към отсрещните села. Със сигурност, ако не знаеш пътищата, можеш да се позагубиш, но няма да е фатално – от двете страни има планини, остава само да вървиш към някоя от тях и ще стигнеш до асфалтовия път.

Приключнието ни в пустинята започна мистично. Минали сме към километър-два навътре и виждаме от ляво на пътя два крака. Подминаваме – някакъв човек легнал. Спираме, подвикваме – стар мексиканец, който или беше пиян, или беше не на себе си. Добре ли си? Отговаря несвързано. Скай подаде на Сабина бутолка с вода, литрова. Оставяме му я, видахме го че пие. На другият ден, като си тръгвахме от пустинята на сутринта, намерихме бутилката на същото място. Пълна. Бяха отпити само няколко глътки. Защо не я взел със себе си? Прибрахме я, за да не оставяме боклук.

Шофирахме към половин час. Сабина сбърка пътя веднъж, после намери правилния. Имаше си ориентири жената. Стигнахме до едно място, което тя знаеше, че има повече пейоте и слязохме. Каза „оттук до онази палма ще откриете. Търсете големи, колкото юмрука ви, с поне 7 части и пъпки. Колкото повече пъпки, толкова по-отровни са“. И тръгнахме. Оказа се, че късите ми гащи не са много подходящи. Беше пълно с едни гадни трънаци, дълго клони с много шипове по тях, Шиповете по 2-3 сантиметра, остри и твърди, като стъпках няколко, усетих как ми пробиха подметката на кеца и ме прободоха във възглавничката. Пустинята се защитаваше. Салих кеца, изтеглих шиповете гадни, продължих да търся. Марко Две намери голямо пейоте първи. После Марко Едно. Скай се изгуби нанякъде, а Сабина каза, че си има концентрат и няма да къса този път. Аз – нищо. Тъкмо да се отчая и виждам двечки, мънички… прииска ми се да ги откъсна, ама все пак викнах Сабина да доплува при мен през трънаците. Каза ми, че са прекалено малки и да не се притеснявам, ще открия големи или те мен ше открият. След пет минути открих първото си пейоте. После попаднах на цяла група, около 15, малки и големи, взех само едно от там. Общо си откъснах четири, Сабина ни каза, че мининалното количество приети трябва да са две, на най-добре е три. Аз се подсигурих с четири, лакомия проклета. Набрахме си всеки колкото беше решил и се качихме пак в колата. Следващото място – мястото за къмпингуване. В пустинята има два изкуствени резервоара за вода. Големи водосборни басейни, които се ползват за животните, диви и питомни, които минават. Откъде идва водата – не знам, може да е от дъждовете, а може и да извира отнякъде там. Прекрасно място, даже и едно голямо дърво имаше, доста живописно. Оказа се, че трябва да се върнем в селото за дърва. През нощта си става студено, пада температурата до към пет градуса през зимата. Оставихме марковците и Скай да опъват палатки, двамата със Сабина отидохме за дърва в Уадли. Едни баби там ни обраха – 200 песос за дърва, малко под 20 лева. Е, все пак имаше като за една нощ огън, един багажник на джипа напълнихме с дебели клонаци. Върнахме се, оказа се че имаме само две палатки – едната на Сабина и Скай, другата за марковците. Викам си – даже по-добре, ще спя в колата, тъкмо няма да ме духа вятъра и да се притеснявам от змии и койоти. А тея, последните, ги има в изобилие в пустинята, за това ни трябва най-вече огъня.

Другите вече бяха хапнали техните си пейоте, аз се нахвърлих лакомо върху моите. Първото мина добре, горчи, ама се яде. На второто горчивото ми дойде в повече, та извадих една ябълка и я сдъвках заедно с него. Третото – с втората ябълка. Много горчи ей, гадничко си е. Мина половин час, още ефект никакъв. След малко Марко Едно започна да повръща. Изкара си червата това момче. Викам си – ааааа, не, аз няма да върна, нали искам ефект. Сабина вика на Марко „Тялото си знае работата, пречиства се от ненужното количество“. Десет минути по-късно – мой ред да се „пречистя“. Не трябваше да ги и ям толкова бързо. Поне една част излезе от мен. Викам си „е сигурно няма да ме хване сега“. Напротив – след малко започнах да усещам ефекта. Който ме държа пет-шест часа.

Беше страхотна нощ, с много звезди и никакъв шум, освен нас и влака. На всеки час минаваше влак, поне 3 минаха. Чувах ги в далечината и си мислех за онези времена, когато скитниците и битниците в Щатите са прекосявали от бряг да бряг с товарните вагони, романтични времена на пътешестия и предизвикателства. Подклаждахме огъня, от време на време някой тръгваше да се разхожда нанякъде. Останалите се бяхме натръшкали на одеала около огъня, почти не си говорехме. Успях да изкарам акъла на Марко Едно на няколкко пъти, разхождайки се и святкайки с фенерчето си. Явно се беше наплашил от историите за полицаи. Тук полицаите правят хайки в пустинята и селата и ако те хванат с откъснати пейоте, плащащ солидна глоба (подкуп) или те прибират директно в ареста, като те очаква съд и евентуално затвор. Основното е да имаш пари в кеш да им дадеш. От мястото ни се виждаше на километри навсякъде, всяка светлина щяхме да я забележим, но Маркучо явно се беше наплашил. За самото усещане не мога да говоря. Мога да го опиша наживо, но ще е разводнено, ако го описвам тук. А и казват, че всеки си има собственото преживяване.

Аз си заспах сладко сладко в джипа, към един, събудих се веднъж да подклада огъня, че другите бяха позаспали, някои около него, а нямаха спални чували. На другата сутрин станах след другите, които вече бодро бодро събираха багажи. Аз палатка нямах, така че само ги изчаках. Бяхме изкарали почти целият вчерашен ден и цялата нощ на една закуска, няколко ябълкки, няколкко мандарини и вода. Останалата храна си я върнахме. По пътя наобратно италианската банда реши, че ще остане за една нощ поне в селото, може би за да консумират пак. Сабина им помогна да намерят стая под наем, която пак беше по сто песитос на човек. Минахме с нея и Скай да видим кога има автобус наобратно – той искаше да се прибира към Реал, а аз се чудех кога и дали да си ходя към Сан Луис. Оказа се, че има автобус следобяда, но точно в момента имапе един голям микробус, маршрутка един вид, който след 25 минути тръгваше към Матеуала. Реших да не губя време и да не оставам една нощ в малка стаичка, да ида до Сан Луис в някой цивилизован хостел, да се изкъпя с гореща вода, да си изпера дрехите от праха на пустинята и да хапна нещо сготвено. На бегом се върнах при Марковците, сбогувахме се за секунди, оставих им моята храна и пак на бегом към маршрутката. Която… не поиска да запали. Викам си „Е този мой късмет лош не се ли свърши“. След 30 минути мотане и потриване на шофьора, въртене на ключа като идиот 27 пъти за да види същия надпис на таблото, накрая намери един чичак с кабели, който успа да му даде ток и да тръгнем.

В края на историята стигнах благополучно в късният следобяд в Сан Луис Потоси, намерих си прекрасен хостел, къпах се, прах се, ядох, запознах се с една страхотна каталанка, говорихме си на по биричка до късно, починах си добре, а на следващия ден късно вечерта си хванах обратният автобус към Ваярта.

Край, надявам се поне един да е успял да прочете това дългото писание. Не че е важно всъщност.

Advertisements