Тулум – Валядолид – Мерида
Поздрави от Автобуса.
С главна буква, защото се чувствам срасъл с него, а даже се чудя дали да не се вземем съвсем след няколко дена. Пак пътувам втора класа. Компанията Ориенте, другата освен Маян, вози за без пари, за разлика от АДО, първата класа. И като за без пари вози доста добре – автобуса е доста читав, пътниците са по-високо от шофоьора, удобни седалки, разстояние за краката. И цената за около 170км, Валядолид – Мерида, е 120 песо, към 10лв. АДО е двойно, защото минават по магистралата и стигат за 2 часа. Ориенте стига за, надявам се, 3.5 часа, защото спира на всеки километър. Малките сладки потомци на маите никнат като гъби, на всяко кръстовище с друг път, на всяка колибка до пътя, някой чака и маха на автобуса. По същия начин слизат – в нищото. Валядолид – ПистЕ, 40 км., го направихме за 65 мин. Спряхме около 70 пъти.
Самите маи са едни малки сладки хорица. Усмихнати, с ведри гласове, усмивка и в очите, само като спрат да се усмихват започват да изглеждат много тъжни. Но са много възпитани, всеки поздравява шофьора като се качва, а като слиза казва „Благодаря“. Шофьора също поздравява, на бабенцата казва „маменце“. Въобще, възпитанието тук е на мода. Даже като им се изнервя за нещо, като упорито отказват да разберат какво им обяснявам за адреси и прочие, с много спокойствие и възпитание ме укротяват и полагат усилие да помогнат. И шофират по същия начин – леко криволичещо, понякога заспиват на светофарите, но пък много спокойно, много дружелюбно, не бързат, правят път.
Така. Минах през Тулум като хала, стигнах до Валядолид, отивам към Мерида.
Едно по едно градчетата следват.
Тулум :
Гошиа, моята приятелка инструктор по скуба дайвинг, ме подслони за една нощ, даже искаше и още да остана. Тя и партньора и Джеф имат скуба център, мъничък, не на главната улица на Тулум. Основно се занимават с гмуркане в подводни пещери. Тя ме убеждава, че трябва да опитам с пещерно гмуркане, само дето цената е четворно по-голяма от океанското гмуркане. И е в пещера, няма накъде нагоре да се ходи. Малко ме е шубе.
Като пристистигнах, тя имаше ученик, с обучения „в класна стая“ за малко, после отидохме за гмуркането му, да се учи на техники. Тъй като се гмуркаха в езерце (сенотес, не съм сигурен как да го преведа, но е крайбрежно езеро, пак със солена вода, но отделено от морето, пълно с разстителност и понякога имащо вход към някоя подводна пещера), а аз реших, че ще ида на плажа. Където само топнах потно тяло в морето, за разхлаждане, и седнах в едно ресторантче. Мадре миа, Света Дево де Гуаделупе, каква вкусотия е това нещо севиче. Нищо кой знае какво, доматки, лучец, на кубчета, кориандър, лимонов сок, парчета риба и скариди, много при това. За 150 песос (13.07лв.) получаваш достатъчно, с една купа начо-чипс (царевичен), една купичка пикантна салса. Доволно. Заедна с една биричка Бохемия (40 песос) си правят страхотна компания. Малко скъпичко, но все пак Тулум е курортен град по Мексиканската Ривиера, пълно е с хамериканци, а ресторанта е на плажа.
Та, хапнах, заспах на плажа с книга в ръка, Гошиа дойде да ме срита да се прибираме. Те си довършиха класа, аз четох книжка, после отидохме у тях – малко сладко къщенце в един беден местен квартал. Беден, защото живеят само местни, основно маи, и е близко до гората. Къщенце с две големи спални, сравнително голям салон, кухня и голяма баня. Наем, 6500 песос на месец (566.46 лв.). В този салон моето място беше един невероятно голям, мек и удобен хамак, където се тръшнах и докато тя чистеше, успях да заспя с книжка в ръка, пак. Вечерта – бар. Тулум има една основна улица, на 3 пресечки разположена, с барове и ресторанти. Много приятно място. Едни чичовци с мустаци донесоха отякъде един дървен ксилофон, дълъг към 3 метра и изнесоха страхотен концерт пред бара. 30 мин свириха за кой каквото даде. После занесоха ксилофона пред следващия бар. Гошка беше много изморена от купон предната вечер и рано-рано се изнесохме, минахме да изядем по няколко такос и се прибрахме да спим. Пътьом направихме план за следващия ден и моето пътуване.
Ден втори в Тулум беше кратък – успахме се, кафето в пикапа на Гошка, газ към дайв шопа да вземем ученика (плюс гаджето му, вече сертифицирана гмуркачка) и газ към морето. За нула време натоварихме екипировка, бутилки, закарахме всичко, облякохме се и в 9 вече бяхме в лодката. Лодката – моят кошмар. Никога не съм имал морска болест. Никога. Бил съм на яхта 8 дена, от които няколко без слизане на суша. Бил съм по корабчета, фероботи, в бурно море. Тази лодка ми разказа играта. Гмуркането, два броя, премина под знака на „лошо ми е, ще драйфам в регулатора“ (онова, през което дишам). Добре, че не бях закусвал. Самото гмуркане беше средна работа – имаше коралов риф, имаше цветни рибки, много по-красиво от Гърция, много по-малко красиво от първото ми гмуркане (от където познавам Гошиа) и някои от гмурканията в Тайланд. Видяхме омар, но само това. Никакви акули, костенурки, китове… нищо. Ще търся къде ходят китовите акули, за да отида там да се гмуркам. Или ще се върна в Баха Калифорния да се гмурна на първото място.
Гмурнахме се, не можах да се издрайфам все пак и след един час бях вече на автогарата, чакащ автобуса за Валядолид, за да видя Чичен-Ица. Което е един от големите майски градове (на маите, т.е.). Гледали ли сте Апокалипто, на Мел Гибсън, за едни маи, които се гонеха из джунглите, за да се поробват. Е, там имаше една пирамида в главния им град. Да, същата, на която правеха жертвоприношения отгоре и пускаха главите да се търкалят по стълбите. А стълбите на тази пирамида са точно 364, имаше нещо в аудио-гида за 365 (нали маите са измислили календара с 365 дена?).
Да се опитам да скъся историята, че нещо се провлачи – автобус, даже този път микробус, втора класа пак, за 2 часа стигнахме до Валядолид, намерих хостела, душ и газ към автогарата да търся превоз до Чичен-Ица. Оказа се, че има микробуси, отделно от автогарата и компаниите за автобуси, които возят хората из района. „Колективос“ им викат. За 40км до Чичен искат 30 песос. Не уцелих на първия – тръгна пълен – изпуснах втория, успях да хвана чак третия, тъкмо навреме за нощното светлинно шоу. Билета през деня – май беше 250 песос. Нощното шоу – 483 песос (42лв). Малко скъпичко. Заслужаваше си, някак. Правят първо разходка из руините, дават ти аудио-гид безплатно, всичко е осветено, макар и да не виждаш много от това, за което ти разказват в гида. Поне разказите са увлекателни – за игрите на древните маи, за битките, за всяка сграда и целта и. Накрая, след обиколката, сядаш на една трибуна за публика, срещу голямата пирамида, и започва прожекцията върху самата пирамида. Много красиво, много. Страхотни анимации върху пирамидата, като едновременно женски наратор разказва историята на войните Чичен и кралството им. Бях много уморен, вече много гладен, все състояния в които не съм способен на никаква комуникация и на никакво възприемане на информация и все пак бях зяпнал. Успях и около 150 снимки да направя, видеото не стана хубаво, надявам се да можете да го намерите някъде из Интернет. Мога да кажа, че като град на маите, Паленке е по-впечатляващ от Чичен-Ица, пирамидата на Тикал е по-висока от тази на Чичен кралете, но все пак тази пирамида е страховита. Тези хора са имали кралство, сравнявали са се в богове много преди ние да имаме даже граници.
Връщането към Валядолид беше ново приключение, защото нямаше колективос. С едно такси до близкото селце (40 песос), после чакане на автобуса към Валядолид от Мерида (29 песос), прибиране вече почти в несвяст от умора и глад, един гнусен сандвич и директно в хостела. В този град в 10 вечерта вече нищо почти не работеше. Барове така и не видях, не че ми се ходеше. Скучно градче, особено вечер.
Надявам се Мерида да бъде по-добре, все пак е най-големия град в региона. Автобуса ми още криволичи по пътя, отбива се от главния път през малки селца, за да вземе хората от там, шофьора припява с мексиканската банда ранчера, а аз пак съм гладен. Такоси от Мерида, идвам !!!
Bodrimir's thoughts 
Вашият коментар