or all the crap in the world at one place

Romance in Paris

Romance in Paris

Седя на терасата на това малко ресторантче, любимото ми, в задната част на Монтмартр, пия вино, вече съм опитал патешкото със медени картофи, пуша цигара. Ресторантчето не е нищо особено, точно както половината подобни в тази част на Paris – незабележими, с приглушени светлини, няколко зелени растения отвън, колкото да прикрият едва няколкото масички. Може би точно в това е чара им – не претендират за звезди, за обстановка, за прекрасна кухня. Но същевременно точно там можеш да вкусиш истинска кухня, да пиеш истинско вино, да срещнеш истински хора.

По стълбите наоколо слизат и се качват хора, но някакси тихо, незабележимо. Колко ли хора са стъпвали на тези стъпала? И какви ли хора – артисти, проститутки, работници, богаташи, туристи… Интересни стъпала, много живот са видели и усетили, много вино се е разляло по тях, много сълзи са попили, от много любов са треперили. А фенерите им, колко светлина са дали на света под себе си, преди време са били пълни със свещи, после с газ, накрая с електричество… и винаги са давали тази мъждива светлина, колкото да не притесняват любовниците под себе си, да не обезпокоят пиянски сън на скитниците и артистите.

Замислено отпивам и изведнъж се осъзнавам, че погледа ми е прикован от едно приказно създание, облечено в бяло. Всъщност бялото е доста поетичен похват, тя беше просто облечена непринудено, наистина в бяло. Седеше срещу мен, отпиваше също толкова замислено и май ме наблюдаваше. Какво ли виждаше в мен, ако наистина ме наблюдаваше ? Поет, пияница, безделник, бохем ? А колко беше странна и красива. За секунда си помислих че сънувам, че не може това да е реално. И докато сънувах, тя стана от мястото си и седна на стола пред мен. Направи първата крачка, наистина. Каква смелост, какъв кураж наистина… точно такъв, който липсваше на моите френски маниери – по типично френски един мъж трябва да е кавалер, да не притеснява дамата, да не прави първата крачка.

« Какви са мечтите ти ? За какво мечтаеш в момента ? » Пита тя, но вече знае какво ще и кажа, тези мечти не са само мои, те са на всички хора със малко по-свободен дух.

« Ами, след 20 години да не съжалявам, че не съм направил нещо, което мога сега – да пътувам, да опозная света, да почуствам какво да е бъда различен, да бъда докер на пристанище, рибар на риболовна лодка, барман на плажа… » Нямам точно определение на мечтата си, но хващам първите няколко неща, които ми идват в главата.

“ Защо седиш тук, защо не го правиш ?!”  Сякаш ме притиска, заклещва ме срещу собственото ми Аз

“ Правя го, в момента се движа по плана, но той не е дефиниран точно”  Някак отбранително звуча, не обичам да ме притискат, даже и когато трябва да бъда притиснат.

“ Не трябва нищо да те спира, трябва да се бориш да го направиш, това си ти и това, което искаш е най-важно !! »  Това е толкова настоятелно, защо го прави ? Дали това е моя ангел, дошъл да ми каже, че трябва да следвам мечтите си ? Света ми се преобръща, чуствам как всичко е възможно, как всичко е на една ръка разстояние … но защо го прави?!

Седя, чуствам се нереално, бутилката свършва бавно, пием и говорим …  дали да и кажа, че това, което искам, не са само морета и плажове, не са планини, върхове, пътища, градове, нови хора, прекрасни гледки … как да и кажа, че всъщност всеки има нужда от всичко това, но най-вече има нужда от ангел до себе си ?!