or all the crap in the world at one place

Самотният тромпет

Седя на този празен площад и се чудя къде са всички. Къде са птиците, къде са листата на дърветата, къде са хората. Нещо в мен напира да крещи, да плаче, да се смее, да пее. Въртя се в кръг около себе си, за да видя нещо, което да изкара някаква реакция от мен, каквато и да е, негативна, позитивна – само реакция да е. Няма, всичко си остава в мен, задушаващо, препълващо ме.

Посягам надолу, до крака ми, към калъфа. Там е единствения ми другар. Единствения, който е постоянно с мен, които не иска собствен живот, собствена свобода. Живее с мен, живее чрез мен и аз чрез него. Дъхът ми го съживява всеки път, когато емоцията иска да излезе от мен. чуствата ми се изливат в него, той ги дарява на света като добър приятел, искащ да помогне да комуникирам по-лесно. И сега ще ми помогне, искам да излея чуствата си, самотата си, объркването си. Искам да кажа на света колко обич има в мен и той да не ме отхвърли.

Оглеждам се пак, пак същото чуство, единствено вятъра върти облачета прах. Живота ми е облачета прах. Ето го, напира, идва, чуството идва и другаря ми залепва за устата ми. Иска да каже на празния площад как се чуствам, колко любов искам да дам на света, на всички самотни сърца, на отчаяните и търсещите. Нотите се разливат в една самотна вълна, в един дъх, в един плач. Сградите ги завихрят и обръщат в едно малко торнадо, в една вихрушка от болка, любов, смях през зъби, сълзи от щастие и търсещи очи. Мелодията на моето сърце се върти около мен, бута клоните на дърветата, върти праха по земята, даже едно малко найлоново пликче започва да танцува с нея.

И се разлива от другаря ми историята на живота, съдбата ми на изоставено дете, търсенето ми на любов и разбиране. Това постоянно търсене на някои до мен, на помощно колело, на рамо и ръка. На талази излизат нотите на всяка една мелодия, споделяла живота ми за малко или за повече. Всяка една прекрасна песен, живееща сама за себе си, част от мен, която има собствен ритъм и чуство. И всеки път давах, себе си и всичко което имам, давах, за да запазя мелодията жива. Всеки път от сърцето ми се откъсваха ноти, много невъзвръщащи се ноти. Но тя си отиваше, мелодията, песента продължаваше кратко или по-дълго, но накрая си отиваше. И оставяше една дупка в сърцето ми, дупката на едни откъснати ноти, на едно ново тихо страдание. И на новото търсене на мелодия.

Площада утихва. Дъха ми спира. Последните ноти се отразяват в далечните улици и замират там. Сърцето ми едва бие, а очите ми са незнайно защо пълни със сълзи. Може би защото на площада сме само двама – аз и залепналият за устата ми самотен тромпет.


Drawing : Tom Wasserman, my lovely friend. Thank you Tom 🙂

One response

  1. Lilly

    Не бих променила и дума в този текст………..Топлова е истински….
    Лили

    02/12/2011 в 20:41

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s