or all the crap in the world at one place

Най-нови

Акапулко

Това е, не ме свърта. Майка ми е права – нещо ме ръчка и ме гони да продължавам да бягам напред. След 15 дена в Пуерто Ескондидо, ме сръчка пак и реших да продължа, посока западното крайбрежие, на север, посока Мазатлан. Спирка първа – плажното градче Манзанийо, с прекачване в Акапулко.

И така, на 3ти януари вечерта си хванах автобуса от Пуерто Ескондидо, първо към Акапулко. Ужасен път, този път. Самата настилка добра, ама толкова завои, че почти не можах да заспя. Шофьора караше като пилот от някое рали, съответно в завоите се държах да не изпадна от седалката. Бутилката ми с вода падна от багажното над главите, като за малко не претрепа една леля. Като капак, трябваше да сменям седалката по средата на пътя – тъй като нямаше билет за една седалка директно до Акапулко, мацката на касата измисли вариант в който се возя на една седалка до средата, после я сменям с друга, освободила се. Първата половина от пътя бях на първата седалка зад шофьора и освен завоите, бях принуден да слушам всичките разговори на висок глас м/у шофьора и ко-пилота му, който имаше отвратителен глас. След това, на 2рата седалка позаспах малко, за да се събудя на влизане в Акапулко, в 5 сутринта.

В 5 сутринта касите не работят. А в чакалнята на автогарата се влиза само с билет. Съответно охраната на чакалнята не ме пусна. Трябваше да подремна на една пейка отстрани, до 7, когато отварят касите. И, изненада, билета до Манзанийо за единствения автобус до там през деня, струваше 1357 песос. Малко над 100лв. Вярно, че са си 13 часа до там, ама сумата е почти двойно на това, което платих от Вияермоса до Оахака. За това си направих една малка разходка, изтеглих пари, проверих къде е другата автогара на града и отидох да питам там. Оказа се само на 20 мин пеша. От там – същия автобус, за същите пари. Но пък мацката на касата се оказа малко по-схватлива и като я помолих да ми измисли по-евтин вариант, намери един евтин автобус до средата на пътя (Лазаро Карденяс), само за 322 песос, като от там трябва да търся друг до Манзанийо. Който със сигурност няма да излезе 1000 песос, т.е. съм намерил икономичния начин. (ПП. другият билет излезе 392 песитос). Както и времето да разгледам Акапулко.

Акапулко се оказа … мръсен. Пренаселен, навсякъде се продава нещо, целия път до централния площад, както и централния площад – претрупан с маси, сергии, тараби и всякакви други амбулантни търговци. И горещо. С много автомобили, автобуси, микробуси. Освен всичко това, оказа се че хората тук говорят с един много странен диалект, малко трудно им се разбира. Питам по няколко пъти едно и също нещо, за да разбера. Добре, че намерих един туристически център за информация, където лелята беше разбираема и много услужлива. Обясни ми какво мога да видя за един ден, очаква ме голямо трамбоване. Освен това пожела да се снима с мен, за календара на туристическия център. Ако през 2018та имате път през Акапулко, купете си календар на  центъра за обслужване на туристи.

Все пак седнах да закусвам в една кафетерия, където ще ми избияt зъбите за едни яйца с бекон и еспресо. Все пак Акапулко е един доста голям туристически град, където всичко е скъпо. Да им се чудиш на американците – какво толкова му харесват. Даже все още не видях някакви големи плажове или хотели, като в Канкун.

Ще се трамбова днес. А адски ми се спи.

И част 2 следва, естествено. В нея главния герой успешно се само-изнасилва с ходене, катерене на няколко големи баира на тридесет-градусова жега, едва се довлича до автогарата и прекарва последните 3 часа в полу-дрямка, четене на книга и писане на щуротии (20 мин).

А сега – забележителностите на Акапулко.

С една дума (всъщност няколко) – ебаси смотания град. Едно време тук идвали американските звезди и гангстери. И сега май идват, ама не ги виждам. Е, може да са скрити всички в онези хотели в далечината, които изглеждат малко по-смотани от онези в Канкун. Като нищо са там, затворени на частни плажове, смучещи коктейли и нестъпващи в мексиканската част на Акапулко. Ако те и хотелите им са ви по-интересни, ще ви разочаровам – не отидох до там. Много далеч беше, пък и никак не ме интересуват.

А какво има в Акапулко?

Забележителност едно – една скала, в началото на полуостровчето (вижте карта де), от външната страна на града, от която едни младежи скачаха, а други им пляскаха. Скалата – висока, повечето младежи скачаха от над 20 метра, последния скочи от 34 метра. Най-близката скала срещу тях беше обърната на наблюдателна площадка – 40 песос, които си спестих. За сметка на това малко по-натам е панорамния път, от който се виждаше голяма част от скока, без приземяването. А и обектива ми е дълъг (по разбираеми причини, вижте ми колата) та виждах даже  и порите на скачачите. Видях няколко скока, после си рекох, че мога да обиколя полуострова, да видя всички плажчета и хотелчета и да изляза от другата страна, откъм залива. Голям оптимист. Един час нагоре по баира – надолу по баира. Пак нагоре, пак надолу. Видях едно плажче – миниатюрно, претъпкано с хора във водата. Казах ли ви, че повечето мексиканци ходят на плаж и се къпят даже с тениските си. Сигурно, за да ги изперат, шегувам се – страх ги е от кожни болести заради слънцето, а някои просто не искат да почерняват повече.

 

Та, катерих си, съблякох се, изпотих няколко литра вода, за малко да получа сърдечен удар, по едно време започна да ме пробожда от лявата страна, викам си „сега ако се гътна в Акапулко, ще е най-забавно“. И тъкмо бях започнал да спускам вече от другата страна, един много шарен американски училищен автобус (превърнат в градски транспорт), започна да надува клаксона до мен. Викам му –„Към центъра ли?“ – „Да“. Викам си „Тоя само оня отгоре ми го праща, да не взема да се гътна на следващия баир“. Качих се, други знаци не исках да чакам. А тоя, надул музиката, клаксона му вързан с една розова плюшена маймуна, която той не спря да дърпа за опашката, за да привиква пътници. Такова нещо като „редовна автобусна спирка“ – забравете.

17

От другата страна, откъм залива, пак плажчета. Викам си „няма да изпусна шанса да си поснимам поне“. Слязох, поснимах си – мексикански плаж. Не помня дали в описанието на Пуерто Ескондидо описах и мексиканската част на плажа. Те, моите любими мексиканци, обичат да ходят на плаж, за да седят на маса. Облечени, от време на време влизат да намокрят дрехите, останалото време са на пластмасови маси и столчета. С чадър, естествено. И нагъчкани колкото се може повече, а наоколо се лее музика от колони така, че трябва да се надвикват. И това в 1-2 следобяд, в най-голямата жега. Не ги разбирам тея хора. Даже не се и опитвам повече. На снимките може да видите едно море от сини чадъри, един до друг, образуващи плътна сянка. Под тях имаше поне 1000 човека, наблъскани един в друг. Видях даже музиканти – един с акордеон и един с китарка. Да живей купона. А във водата имаше още толкова деца, пак облечени, половината със спасителни жилетки. Един компот от мексиканчета, тук-там някой родител за цвят.

Друго забавно нещо – такситата костенурки, всичките синьо-бели и буквално навсякъде.  Имат си и СИЪРС, поздрав за колегите от екипа, ако прочетат това – Сиърс в Мексико още работи.

Продължих трамбоването покрай плажовете. Стигнах и до дългия плаж – същата работа. Той дълъг, ама по-голяма част от ширината му с насадена растителност, та само отпред, някакви 10тина метра са с пясък, и са заети от пластмасови маси и чадъри. Походих си, целта ми беше да стигна един парк, да го видя него като атракция, а до парка имаше 2 други автогари, в които исках да видя за възможни директни автобуси до Манзанийо. Уморих си се – от едната страна голям булевард, от другата плаж, в далечината хотелите, които не ставаха по-близки. На едно място, от страната на плажа – заведение. Вътре хората натъпкани като сардини по масите, с жива програма. Загледах се – буфосинхронисти. Ама хората се радваха, пляскаха. То беше доста тъмничко вътре, може и да съм се объркал.

Стигнах до парка – много интелегентно направен. А бе, това мексиканците, странни птици – плажните им навици странни, други навици пак странни, улиците им са пълна мизерия в повечето случаи (изключвайки няколко големи града), магазините им са пълна цигания (изключвайки чуждестранните вериги и хипер-маркетите им), ама парковете им са страшно добри. Този парк имаше много атракции – няколко различни басейна за децата, малка зоо-градина, баскетболно игрище, водни колела в езерце, игуанник… даже влакче за да се разхождаш из самият парк. И доста сянка, хубави пейки, камери за наблюдение, охрана, кошчета. Много интелегентно. Насладих се на прохладата, под сянката, след Дългата Разходка.

Вечерта беше последвана от почти 4 часа висене на автогарата, чакайки автобуса.

Последва един 7-часов рейс до Лазаро Карденяс, където първо, в 5 сутринта смених автогарите, а после, след час хванах следващия рейс към Манзанийо. Да си кажа, малко ме беше шубе да сменям в непознат град автогарите, па било то и на две пресечки. Рейса към Манзанийо (392 песос) се оказа с третокласен автобус. Без тоалетна, спирайки навсякъде. И едни завои, завои, завои. Пак ме хвана морската болест. А зад мен едни деца си изповръщаха червата. Чувствам се сдъкван и изплют. Имам запазена стая за три нощи в един хостел в Манзанийо, с баня само за мен и голямо двойно легло. Само за едно мечтая сега – душ, храна, да си дам дрехите за пране и да легна да поспя на легло 2-3-4 часа.

Мисля да помързелувам тук една седмица, преди да продължа на някъде. А и трябва да реша накъде.