or all the crap in the world at one place

Сън

Сън

Снощи сънувах странен сън.

В него се събудих, огледах празния апартамент, повъртях се малко напред-назад (като куче преди разходка) и влязох в банята.Излязох от банята, пак беше празно и тихо. Едното малко повече.

Реших да избягам от тишината и излязох за работа. чудно, метрото беше празно. Нямаше хора, даже и ватман май нямаше. Само машината си се движеше в тунела, спираше на спирките, отваряше вратите и никoй не се качваше. Странно, обикновено е претъпкано, даже няма къде крак да сложиш. А сега – никoй.

Влязох в сградата на невероятните възможности, робота на входа ме погледна служебно и се качих в асансьора. Празен асансьор. чудно, пак празно пространство където би трябвало да е пълно. Почвам да му свиквам на вакуума. В офиса нямаше никoй пред кафе машината. Обикновено винаги има някои преработил, а сега – всичкото кафе само за мен. Замислих се че си има и хубави страни на тази ситуация – кафе с предимство, свободни седалки в транспорта, празни улици… ако сега и шефа го няма, ще ми хареса наистина.

Хареса ми. Нямаше го. И кучката му я нямаше. Сигурно я е завел на разходка. Това ще да е. Иначе той живее в офиса, но кучката е нова и не е свикнала да ползва пространството под бюрото все още, та затова трябва да я разхожда. Нищо, ще свикне. Повечето от тях свикват.

Поработих. Лесно беше, като получавах само празни имеили. Получих стотина, отговорих им с още по-празни, за да изглеждам професионалист. Това си е цяло изкуство, помислих си, да пишеш празни имеили. Ако се науча и да говоря по този начин, сигурно ще ме повишат. Само дето няма кой да ме повиши, нали шефа го няма…

Стана време за обяд, слязох И обядвах сам. Разказах си няколко клюки, за да не ми е скучно. Бях си ги измислил естествено. В празните имеили и клюки не можеш да видиш. После се качих с празния асансьор в празния офис, написах още няколко празни имеила, свърших малко празна работа и потренирах малко тая работа с празните приказки. Може и да се науча, започнах да го схващам как става.

Прибирането към вкъщи беше също толкова интересно, колкото сутринта. Тъмно, студено, метрото прехвърчава на височината на третия етаж на сградите и хвърлям по някои поглед към апартаментите на това ниво. Празни са. Не се очудвам. Даже и Айфела стърчи някак самотно. Като забравено след Коледа борче, с включени лампички и никoй около него. Свети си самотно в тъмното, сигурно чака сутринта, че да угасне.Вкъщи пак същата работа – тъмно, студено, пак бях забравил да си купя радиатор с таимер и да си сложа таимер на крушките. Поне да можеха да се светват като завъртам ключа, за да не влизам в тъмното. На вратата се замислих колко не ми се влиза. Даже ми стана страшно някакси. Всички ги е страх от тъмното, поне в началото.

Влязох. Не ми хареса. Седнах и пак не ми хареса. Пуснах телевизора, за да изгоня тишината. Най-вероятно беше развален, защото нямаше никакъв звук. Само картинки. Реших да ги оставя, поне някакво чуждо движение да има в стаята. Погледах картинките, помислих си малко празни мисли и засънувах че ми се приспива. Заспах.

Дали на сутринта ще се събудя, истински ?