or all the crap in the world at one place

Сън в съня

Сън в съня

Знам, че сънувам, защото ако не сънувах, просто нямаше да си там, където си сега. Тоест срещу мен. Седиш и ме гледаш с топлите си очи. Бадемови на форма, изумрудени на цвят, топли като горещ изумруден шоколад с бадеми.

Гледаш ме някак странно, осъзнавам че вече не знам какво мислиш.  Знам какво чустваш (или поне така си мисля), но  това не е ново за мен – принципно и двамата знаем какво чуства другия. Все пак се познаваме от поне пет живота, не е малко време това, няма как да не се усещаме.

Но пък да не знам какво мислиш е ново за мен. Някак необичайно – принципно ми казваш. А сега какво ли е? Някак замислено тъжно изглеждаш. Погледа ти е леко разтревожен,  леко питащ и леко напрегнат. Познах – мислиш за пак бъдещето по твоя редовно умерено песимистичен начин.

Няма нужда да се притесняваш, мила моя, бъдещето е една неопределеност, на която малцина владеят техниките за овладяване. А сега имаш мен – майстор на техниките и укротител на неопределените стихии. Нали обещах да бъда до теб и да те пазя от лошите стечения на обстоятелствата?

Твой и тук. Пред теб. Знам, че е страшно, странно или просто необичайно да ме виждаш пак пред теб, след толкова дълга раздяла. Знам, че искаше да ме забравиш, след всичката болка, която си причинихме.  Знам, че мислеше, че общия ни път е свършил. Знам, защoто и аз се чуствах и се чуствам така.

Тъжно ми е някак, но и толкова радостно, че те виждам пак пред мен.  Едновременно същата и променена. Малка и порастнала. Придобила този леко уморен израз на лицето. С други дрехи, а дали мечтите ти са същите? Познавам те и те преоткривам.  А искаш ли да бъдеш преоткрита ?

Говорим, говорим… имаме да си разкажем няколко години. Няколко хубави и лоши години, пропуснати  моменти, за които бихме искали другия да знае. Търсим думи, за да заобиколим болезнената тема. Пием вино, за да се отпуснем. Дъвчем, за да избегнем секундите на неудобно мълчание и за да намерим нови думи, нови теми.

Докосвам неволно ръката ти и толкова искам да я хвана, да я притисна до бузата си, да я целуна. Не го правя, знам че това ще те стресне и обърка още повече. Дали някога ще мога да го направя пак, дали някога ще го поискаш ? Ще почакам, в момента ми стига да те гледам, да те виждам и да те усещам до мен.  Да знам,  че те има в живота ми пак, било то и малко по-далечна от някога, но по-близка от вчера.

Дали някога ще мога да ти кажа колко много си ми липсвала през цялото това време?  Колко съм съжалявал всеки ден за лошите ни моменти  и за несбъднатите ни общи мечти? Дали ще узнаеш как всяка сутрин, минавайки с метрото през моста,  обръщах поглед към теб и ти пожелавах добро утро, а вечер се чудех как е минал деня ти? И колко ме болеше, осъзнавайки липсата ти?

По-добре да не ти казвам. Сигурно ще се отвратиш от мен. По-добре да намеря начин пак да те спечеля. Пак да мечтаем заедно. Пак да се смеем заедно.  Пак да сме приятели. Пак да бъда до теб.

Моля те, не ме щипи – този сън е толкова хубав.

Февруари 2011