or all the crap in the world at one place

Интоксикиран

Интоксикиран

« С теб или без теб ? » -задавам си въпроса за хиляден път, прехвърляйки всичките положителни и отрицателни ефекти от употребата ти. Заслужава ли си пак да се пристрастявам, за да се лекувам после дълго и мъчително ? Всеки път е все по-бавно и по-мъчително… физическата болка от липсата на дозата ми е все по-трудно преодолима. След това дълго се лутам между живота и съня, влача се по улиците като пребит, гледайки жално и изглеждайки жалко. Хората ме гледат със съжаление, някои с учудване – как може някой да се оглежда с толкова надежда и едновременно болка около себе си ?

Но, това беше положението – бях зависим. Физически и психически зависим от употребата. Търсех го, ползвах го, като не го получавах се борех пак и пак да го намеря и получа. Наранявах хора, за да бъда задоволен, наранявах себе си, за да го получа. Загубих приятели, загубих уважението на околните, а понякога и себеуважението си. И все не ми стигаше количеството или не ме задоволяваше качеството. Дозите започнаха да се увеличават, цената, която плащах – също. Положението се влошаваше.

Тогава спрях – от раз, реших го и спрях. Детоксикацията беше много болезнена. Наливах се алкохол денонощно, по-скоро нощно, защото денем работех. Болката беше толкова силна, че ме разконцентрираше в работата ми, като добавим недоспиването и махмурлука, картинката беше страшна и жалка едновременно. Започнах с дребните служебни грешки, разконцентрираност, липса на интерес към работата и всичко живо извън нея. Единственото реално беше болката, липсата, празнотата – всичко това толкова истинско и болезнено. Живеех само за да стане вечер, да остана насаме с болката си и с бутилката. Това беше единствения начин да се справя. чуствах липсата доста дълго време… накрая болката намаля. Почти си отиде, остана само това гадно чуство под лъжичката, когато виждах други “консуматори”, наслаждаващи се на поредната доза.

И ето сега, вече доста време чист, неконсумиращ, решил твърдо да прекратя до живот употребата, точно сега се появи изпитанието. Появи се и ме разтърси със силата си, с чуството, което носи. Не можах да не пробвам, опитах да се спра, но желанието беше прекалено силно. Не можех да дишам, само гледайки пред мен. Знаех, че ако не опитам, ако не вкуся поне малко, ще съжалявам цял живот. Страх ме беше за себе си и не само, за последствията, за живота ми след това. Страх от повторното падане, след което можеше да няма ставане. Казах си – “Само малкo”, “само с върха на езика” … а после беше късно да се спра. Сега съм на прага – вън или вътре? Имам ли избор? Ако питам другите, сигурно имам. Ако питам сърцето си – никакъв.

Вече съм интоксикиран и това толкова ми харесва … Ето ме, изцяло твой съм сега, моя любов.

4-ти юни, 2011