or all the crap in the world at one place

Забравили сме …

Забравили сме …

„Забравили сме да пътуваме“.

Мисълта бавно се отцежда от съзнанието ми, като сълзата, която се чуди дали да се изплъзне от миглите ми. Влакът ме отнася далеч от морското момиче, тежка мараня се носи над залива, от нея стърчат някак странно туловища на кранове, а изгревът изпълва всичко с живот.

Забравили сме. Забравили сме да чувстваме. Страхът от това да ни усетят, че сме живи и чувстващи сърца ни е научил да дишаме плитко, да се правим на умрели, да оживяваме само когато алкохолът е казал тежката си дума и ни е дал разрешение с ритник „Чувствай !!!“

Забравили сме да се смеем. Онзи смях, от който те боли корема. От който ти текат сълзи, а не искаш да спираш. Който е като зараза, като откровение, като споделено щастие. И който търсим постоянно, имитираме, фалшифицираме, насилваме, а е възможен само с определени хора, в определени моменти.

Влакът се носи през странни поляни, изпълнени с мъгла, от които тук-там изниква я къща, я дърво. Единственоот сигурно присъствие е на храстите покрай линията, които сякаш я пазят от апетита на мъглата.

Забравили сме да тичаме. Да тичаме с отворени обятия. Да загребваме с прегръдки въздъха. Да се носим не по течението, а срещу него, с отворени гърди за всяка глътка въздух. За всяка емоция, която можем да вдишаме, за всяка фантазия, за всеки атом живот.

Забравили сме да обичаме. Онази сладка обич, която казва „Искам те“ и знае, че не може да има нищо, освен този момент. Обичта, която живее в тези споделени секунди, когато двете очи срещнат други две, които са им огледало, независимо от цветовете им. Онази обич, която съществува само в знанието, че този миг е откраднат и нищо извън него не съществува, както и той не съществува за реалността. Обречената на безвремие и вечност обич.

Зелени поляни побелели от слана. Мъгла на равен килим, от която изкачат странни стълбове. Призрачна ЖП гара, до призрачен и неподвижен индустриален район. Зелено, бяло, сиво – цветовата гама на самотата.

Забравили сме да забавяме. Онази нужна пауза, която сякаш не можем да си позволим никога. Онази глътка въздух, която знаем, че ни трябва, а просто преглъщаме мъчително и сухо. Онова успокояване, без мисли, без притеснения, без напрежение, без очаквания, без надежди. Състоянието, едиснтсвеният начин, по който можем да вкусим истински мириса на морето, шума на вълните, горчивината на сълзите и бирата, сладостта на целувките. Бавното опипване с език на зърното на живота.

Забравили сме да любим. Онова страстно любене, което те оставя без дъх. От което всяка капка вода се изцежда през порите ти. От което мускулите ти се свиват и се чувстваш като животно пред скок. Изцеждащото желание да експлодираш в милиони зведзи и след теб да остане само мирисът на мускус.

Влакът навлиза в планината. Мъглата става на етажи. Топлата светлина на морският изгрев е останала далеч назад, тук цари студеното спокойствие на зимата. Един водопад се появява от бялата тишина и бавно и с ритъм се запътва към морето.

Попита ме защо съм спрял да пиша. Отговорът е – Защото забравих да пътувам. Спрях на пауза и забравих да натисна копчето след това. Или просто нямаше кой да го натисне. Благодаря ти, че го натисна и пак започнах да чувствам, да се смея, да тичам, да обичам, да забавям и да любя.

Благодаря ти, морско момиче.