or all the crap in the world at one place

Вкъщи

Вкъщи

 

Вървя. Или поне опитвам. По-правилно е да се каже « движа се ».  Не държа права линия и нямам точна посока на движение. Следователно просто се движа.

Старая се да избягвам локви, дупки в паважа, хлабави плочки или разкашкани преспички. Снега бие в очите ми, върху шапката съм нахлузил качулка и продължавам да си мечтая за скиорските очила. Почти нищо не виждам от снега.

Светлини и движещи се хора. И те като мен без посока. Стараем се взаимно да се избягваме. Понякога в последния момент.

Тръгнал съм на мисия. Коледна мисия. Предколедно коледна. Целта на мисията – подаръци. Подаръци за обичните ми хора. Мисълта за усмивките им топли бузите ми, жулени от гадния лепкав сняг. Едно толкова просто нещо – подаръка. Същия, който можеш  да направиш пет дена по-рано или пет месеца по-късно. Защо точно утре (за утре е подаръка, от това и спешната ми мисия)  този подарък ще е по-важен от който и да е друг ден? Просто защото е Подарък-ден? Имам чуството, че нещо не е логично, но продължавам да ходя.

Прекосявам някакъв мост. Какво ли е било преди петстотин години, когато го е нямало? Купували ли са хората подаръци за този така специален ден? Как са прекосявали реката без мост, когато снега е бил в пъти повече (нямало е смог, нито глобално затопляне)?

Имало ли е магазини с “по-хубавите промоции”?! От другата страна на моста – пак сняг. Нищо по-различно. Уж левия бряг бил по-различен от десния. Total булшит – просто номер, за да се увеличат цените на терените за пореден път. Същите коли, същите забързани хора. Май съм един от мнoгoто, оставили “задължението” за последния момент.

МАГАЗИН!!!!  Най-накрая!!! Не искам нищо от него, освен топлината му. Да ме облъчи топлината на входните му климатици. Да ме стопли безразличието на черния, дошъл от топлите страни, младеж. Да ме сгрее движението на тълпата в сектора на “Страхотните оферти”.Неочудващо, в района на “нестрахотните” има само няколко зъзнещи  нелюбопитни.

Колко ли истински купувачи има в един подобен храм на суетата?!

Излизам. Охраната на изхода даже не благоволява да ме погледне.  Задължен е да стои изправен без да затваря очи за няколко часа… дали спи прав с отворени очи ?

Навън е същото страхотно и невероятно време. Да си умреш от кеф. Или от студ.

Стигам до поредната главнотърговска улица. Пак спирам да се чуствам сам. Много сме, гледаме надолу с цел да избегнем поредната разкашкана преспичка, снега ни шиба като пиян мулетар краставо магаре на мост, сблъсъците се предотвратяват в последния момент.

Минава още един час. Програмата е същата – вътре, вън, вътре…  По дяволите, все още нищо не съм открил. Всичко ли са изкупили гадовете ?! Сигурен съм че до преди малко е имало поне десетина интересни неща за подаръци. Това е – липса на късмет !

Намерил подходящото извинение, увесвам театрално нос (театралнича заради себе си, току виж съм се усетил, че се лъжа и ме засърбяла съвестта за « един последен опит ») и се скривам в утробата на метрото. Ех, това метро. Понякога в топлината и уюта му наистина се чуствам като вкъщи.

 

Декември 2010, Коледа