or all the crap in the world at one place

Вампирски романс – ТОЙ и ТЯ

ТОЙ

Събудих се треперещ от студ. Спомням си как тя дойде, спомням си целувката и … захапа ме нежно и засмука. Усмихваше се, а кръвта бавно се стичаше от едното ъгълче на устата и. черна кръв. Гъста. Стомаха ми трепереше. « Пеперуди в стомаха », биха казали някои. Любов, студена любов, втрисаща ме. Студени игли пронизаха тялото ми, а продължавах да бъда в пълно съзнание.

Четях удоволствието в очите и. Танцувахме танц… бавен валс, тъжен. Странно замайване в главата ми. Какво ли ще стане после ? ще се превърна ли в нещо друго ? Стъпките ни следваха един непроменим ритъм. В началото мислех, че ще е салса, че ще е само страст, чувства на горещи капки, танц на огнени езици. Но се оказа нещо друго, ритмично в началото, а после непроменимо, непреходно, следващо само себе си. И все пак знаех правилата на този танц, не се отказах, оставих се на очите ти да ме направляват.

Бях един пълен с енергия и емоции човек. Научих се да живея в мир със себе си, да се чуствам щастлив от малките неща. Усмихвах се не слънцето, на цветните градини, на палавите момичета на улицата. Плувах в живота. Танцувах. И това те привлече – миризмата на свежа кръв, на свежи емоции, на чисто сърце. Заблуди ме изкусно, не усетих как се превърнах в готова плячка. Танцувах сам със себе си и с всички около мен… И отворих сърцето си за теб. Приех страховете ти, незнаейки че са изкустно изработени. Повярвах. И чак след това чух предупреждението ти. Ти каза « внимавай, ще те ухапя, мисли за себе си, пусни ме да си ида от сърцето ти ». Обикнах те заради тази искреност, заради честният ти подход към мен…но не повярвах… или не исках да повярвам. Пренебрегнах знаците, пренебрегнах себе си. Поисках да те спася от света на сенките. Затворих очи и се гмурнах в тъмнината с теб.

Танцувахме. Виждахме огньове и сенки. Гледахме залези, къпахме се в сребърния океан, голи и красиви, обвити само в лунна мантия от лунна светлина. Пиехме от една чаша, хранехме се от една чиния, спяхме с една възглавница. Държахме не ръце, а обещания. Държахме чуствата си и ги водехме за ръка. Говорехме с часове за света и за нас. Спореляхме болки и страхове. Мечтаехме.

Представих си те на дневна светлина, окъпана в сутрешното слънце, с боси крака и разплетени коси. Представих си плода в очите ти. Видях градината ни, разноцветна, плодна. И дървото ни, размахало клони във всички посоки…

Но сега съм в студената си сива стая, буден, разтреперан. Виждам кръгове, лилави спирали, сигурно е от загубата на кръв и на емоции. Сам съм. Знам, че няма да се върнеш.Нали свърши с мен, свърши с твоята работа тук. Кръвта и емоциите ми свършиха, вече не представлявам ловен интерес. Целуна ме и се насити. Всичко това беше бленуване, беше мечта, сега е време да се завърна в Тук и Сега. А тук и сега трябва да реша кой съм и какво съм. Какво искам да бъда… Дали ще бъда ходещ безкръвен труп, едно зомби, треперещо и искащо да прегърне някого за помощ. Или пък ще бъда едно студенокръвно, безкръвно само по себе си, желаещо чуждата топла емоция, за да се захрани. Къде е тънката червена линия между двете? Зомби или вампир? Грозен или красив? Слаб или силен? Слаби ли са зомбитата, ако продължават по своя си начин, осъзнават ли го? Силни ли са вампирите или са просто паразити ?

Не мога да реша друго, освен да се засиля към стената на моята тъмна, сива стая…