or all the crap in the world at one place

ТЯ

ТЯ

Събудих се и не знаех къде съм. Нещо се беше променило. Помня, че го срещнах. Помня каква бях, когато го срещнах – хранеща се от чуждата емоция, от чуждата топлина, от сладката червена рана на всеки, който усетех подходящ. Ловувах нощем, в малките тесни улички на живота, в задимените барове, където никoй не можеше да види студа в очите ми. Тогава го срещнах. И нещо се промени.

Видях радостта му. Видях очите му, гледащи към слънцето и поисках и мен да погледне по същият начин. Да ме погледне с тази неподправена радост, с тази топлина, с която разглеждаше живота около себе си. Пожелах го. Пожелах да стана като него – усмихнато, танцуващо същество. С един поглед осъзнах колко затворен е моят цикъл, как никога няма да се заситя и вечно ще търся, вечно ще дебна, вечно ще ловувам. Преди предпочитах да съм ловец, за да не бъда плячка. Сега се почуствах плячка – плячка на това щастие в тези усмихнати зелени очи. Заговорих го, затанцувах с него.

Знаех, че не може да устои на мен, веднъж погледнал ме в очите. Заговорих за себе си, за болката си, за мечтите и желанията си. И той се отвори, разбра ме, почувства ме. Прегърна ме и затанцува с мен. Почувствах се благодарна, благодарна, че ме обичаш по този начин, по този безкористен начин. Забрави напълно собствената си личност, забрави за безопасността на душата ти и ме поведе за ръка.

В живота ми преди бях жертва, подложена на унижения, бореща се за живота си. Гонеха ме заради страстта ми към непознатото, отблъскваха ме заради прямостта и откритите ми и неприемливи за другите хранителни навици. Исках да се радвам, да танцувам, да имам нормален живот… но все нещо се объркваше и пак бях отблъсната, пак бях гонена. Търсех убежище на различни места. Опитвах се да се променя, като взема най-доброто от някого, като взема душата му, кръвта му, живота му и ги направя свои. Исках да се преобразя, да стана като другите. Но не можех. Не можех да се скрия. Да прикрия същността си за дълго. И ги погубвах – един по един. Те губеха себе си, губеха жизнеността си, живота си даже. Моето присъствие убиваше живота в тях. И тогава пак побягвах, опитвах се да се скрия даже от себе си. Не можех да разбера защо става така, не можех и да се приема такава. Плашех се от себе си и от това, което причинявах. И когато затанцувах с теб, се уплаших че пак ще се получи така. Не исках да убия живота в теб. Не исках да загубя този приятел, които можеше да бъдеш. И те предупредих. Но ти не ме разбра … или не искаше да ме разбереш. Опита се да ми обясниш любовта си, но можех ли да бъда абсолютно искрена с теб, да ти кажа какво съм. Можех ли да рискувам да те изгубя, да се уплашиш и да избягаш ? Не можех, не можех, не можех да пусна това чувство в мен да си отиде, не можех да се откъсна от тези очи.

И затанцувахме. Вървяхме ръка за ръка в тъмното. Ти се опитваше да ме изкараш на светло, сякаш разбрал какво съм и от какво се нуждая. Говорехме, говорeхме денонощно. Понякога имах чувството, че четеш в мен. И се любехме – страстно, искрено, както никога досега не бях усещала някого. Така близко до мен. Така искрен. Така истински и жив. Попивах думите ти, попивах чуствата ти. Така исках да стана като теб. Така хубаво ми беше. Повярвах ти, повярвах в искреността, в безкористността ти. Ти не беше като другите. Ти можеше да промениш нещо в мен, усетих го. И се отдадох на мечти, на желания, на живот. Направих първите си стъпки на светло.

И започнах да се променям, да вярвам в мечтите си. Видях те такъв, какъвто се виждаше и ти – ръка за ръка с мен, през деня, през живота. Баща на това дете, което исках да дам на света. Вечен приятел. Моя упора и мое крило. Повярвах и почувствах топлината в очите ми. Плачех ли или просто се усмихвах?

Сега се събудих в една топла стая, но нещо липсва. Живота ми е някак празен. Няма те теб, загубих те. Не можах да се въздържа от страстта си към кръв. Почуствах се несигурна, почувствах се безпомощна жертва на това обладало ме чувство. И те ухапах. Забих зъбите си в теб и отнех любовта от очите ти. Не исках да го правя, наистина не исках. Просто инстинкта за самосъхранение ме излъга и се нахвърлих върху теб. Сега те няма, не знам къде си. Знам, че никога няма да те видя. Но вече знам – това е последният път. Не бих могла да преживея още веднъж да видя гаснещата любов в очите на някого. По-добре да умра. За това трябва да изляза на светло, независимо какво ще стане с мен. Може да умра, може светлината да ме погуби. Може и другите да видят истинската ми същност и да ме убият. А може и да успея да се променя. Да бъда истинска, жива, топла, обичаща, смела. Да дам на някого това, което отнех от толкова други.

Смърт или живот? Няма значение, важна е промяната. За това отварям вратата и правя стъпка в светлината.