or all the crap in the world at one place

Бездната

Скалата

If we listened to our intellect, we’d never had a love affair. We’d never have a friendship. We’d never go into business, because we’d be cynical. Well, that’s nonsense. You’ve got to jump off cliffs all the time and build your wings on the way down.” Ray Bradbury

На скалата сме много хора – тъжни хора, весели хора, смешни хора, скучни хора, просто хора и непросто хора.  Всякакви породи.

Занимаваме се с различни дейности. За някои са просто дейности,  за други – Светски Занимания, за трети – начин на живот.

Б.П. играе карти. Печели както винаги. Физиономията му е като че ли има запек. Не личи да му харесва и да чуства някакво удоволствие от играта, но пък за него е важно да печели. Усмихвам му се, но той е погълнат от играта и не забелязва. Може пък и наистина да има запек.

Д.К. пък е зает да се харесва. Той се почтихаресва на почти всички. Май никога не съм го чувал да казва какво наистина чуства и мисли. Опитвам се аз да му кажа за себе си, за да се отпусне и да проговори, но напразно. Струва ми се самотен. Сигурно не е лесно да не споделяш, внушавайки си че това е сила. Дано все пак не е.

Д.Д. лежи на тревата, по настрани от останалите, захапал сламка и медитира върху един облак. Напреднал е в медитационната техника, защото облака се мени спрямо идеите и желанията му. По-скоро идеите, отколкото желанията. Завиждам му – изглежда сякаш нищо на света не го интересува. Него го познавам от повече време – преди беше по-жив, после помъдря и започна да мести облаци.

Има и други, много други хора. Някои познавам, други някога съм познавал, трети просто съм познал. Някои ми харесват,  други мен харесват, а трети двойно НЕ.

Та, на скалата сме. Забавляваме се, поне някои се забавляват. Други не толкова. В далечината се виждат върхове, едновременно недостижими и адски близки. На високо сме, над останалите простосмъртни. Подбираме храната си и приказките си. Любимата игра на някои от нас е лицемерниченето, на други – брането на маргаритки.

Оглеждам се, мислейки си че ми е някакси изкуствено, нереално и нелогично тук. Наистина, върховете изглеждат по-близо, звездите са по-ярки и въздуха по-свеж. Обществото е изискано, а идеалите – възвишени. Някакси е лесно на скалата, различно. Но пък не е моята скала.

Заслушвам се. Чувам шум на вълни. Май морето ме зове.

 

Януари 2011