or all the crap in the world at one place

АРЕНАТА

АРЕНАТА

Аз съм боец. Аз съм смел. Моят живот е в битката. Повтарям си това, а кръвта се стича бавно в очите ми. Пот и мръсотия се смесват в кaлни вади по гърба и корема ми. Завъртам се, грациозно навеждам глава и рамо, за да пратя поредният нападател високо във въздуха, далеч от мен. Стъпка с единият крак, другият поема цялото ми тегло, заедно с рамото ми, натежало тройно, смазващо друг нападател в стената. Пропукват ребра, изпращява гръбнак, но за мен това е музика, а писъка му ме радва, просто защото един по-малко ще иска да ме убие.

Всичко започна още като бях дете. Отделиха ни от родителите ми, мен, няколко от приятелите ми и няколко други деца. Само момчета. После разбрах от другите, че с всички са правили едно и също – идвал някакъв мъж, заставал отпред и втренчено гледал. После казвал “Този става, има погледа”. Разпознавали ни по погледа – имало нещо диво, необуздано. Виждали воина, виждали звяра, затворен вътре в нас. Виждали убиеца. Което автоматично ни превръщало в каквото съм сега – убиец и потенциална жертва.

Усещам друг зад гърба си. Навеждам се рязко и остра пика пронизва въздуха на сантиметър от дясното ми ухо. Преди стотна от секундата там беше тила ми, а това парче метал щеше да прекърши последният прешлен на гръбнака ми, поставяйки ме на колене, оставяйки ме безпомощен срещу оръжията на другите, събратята на този подъл убиец. Страхливец, поне ме нападни в лице, не в гръб, мерзавец. Вбесен се завъртам клекнал обратно на часовниковата стрелка, горната половина на тялото ми изпреварваща завъртането на долната, а ударът ми почти разполовява нещастника. Да беше уцелил, мисля си, сега аз уцелих. Но се улавям, че съм започнал да влагам чувство в танца, гневен съм, вместо да запазвам хладнокръвие, а това води само до едно – загуба и смърт.

Закараха ни в специално построено място, тренировъчен лагер за много такива като мен. Навсякъде имаше една и съща миризма – на страх и на пот. Странна смесица, не особено приятна. А на тренировъчната арена се смесваше и с една друга, непозната все още за мен. Сладка, приятно сладка, почти позната. По-късно ми казаха какво е това – кръв. Някои от моите събратя бяха умрели тук, неуспели да стигнат до крайната си цел в живота, до Арената. Там, където се доказваше превъзходството ни над другите. Където силата на мускулите ни, дългодневните тренировки, умението ни в боя щеше да докаже, че сме богоподобни, повече от всички останали, равни на Големият Воин, на Единственият. Още тогава бхме чували легендите за него. Единственият, който победил всички. Убил над 100 противника на Арената. Друг не посмял да излезе срещу него. И след като го възхлалявали три дена, на специално уредени градски тържества, го завели в най-хубавото имение, където само го хранели с всевъзможни специални ястия, наливали му специани напитки и на всеки няколко дена му водели по една невероятно красива девица.

С ъгъла на окото ми забелязвам връхлитащият конник. Дърпам се назад, почти падам по гръб. Копието просвистява пред носа ми. За малко – мисля си, докато не усещам пронизващата болка в рамото ми. КОПЕЛЕ, ПАК В ГРЪб !!!! Подли, мръсни малки човечета !!! щe ви унищожа всичките, ще ви изтребя заедно с тези, които са дали живот на подобна подла измет !!! Клякам рязко, цялото ми тяло се навежда напред и изтръгвам сабята от ръцете на нещастника. Нещастник, защото краката му отказаха да последват тялото му. Останаха там, перфектно откъснати от неблокираната ми ръка. Е, ти ме остави с една ръка, аз те оставих без нито един крак. Тичай сега да кажеш на мaйка си какво подло човече си.

Тренираха ни всеки ден, от ранна сутрин до късен следобед. Хранеха ни по четири пъти на ден. Не се скъпяха за качеството и количеството. Искаха само едно – да виждат как мускулите ни се уголемяват, как силата ни се увеличава. Само едно ни липсваше – контакт с другият пол. Виждахме ги понякога навън, през прозореца. Всичките ни се струваха много хубави. Един от приятелите ми полудя. Каза, че ще избяга, за да живее с една от тях. Опита да избяга. Даже стигна доста далеч. Хванаха го и го завързаха. Видяхме как живота избяга от очите му. Държаха го вързан точно до тренировъчната площадка. Не знам дали за да ни дадат пример или за да го накажат по на-жестокият начин – да ни гледа отстрани, да ни вижда да се движим, да се смеем, да се борим. Не че ни беше до смях, като виждахме следящите му очи. Те ни изпиваха, виждахме мъката му. Но не се движеше, простo лежеше, сякаш чакайки смъртта.

Заобиколиха ме трима, четирима. Въртях се бавно в кръг, чакайки някой от тях да направи първата стъпка. Сбърках – стъпката направиха двама, срещуположно стоящи. И докато се засилвах към този пред мен, видях сянката на меча зад гърба ми. Наведох се в последната стотна, острието изсъска над главата ми и разпори гърлото над този пред мен. Усетих как гореща лепкава течност облива гърба ми. нямах време да погледна красивата гледка, имаше още трима. Единият падна с раздробено коляно, този зад мен усети силата на гърба ми, преди да полети към публиката. Последният прониза с пика бедрото ми. После побягна. Не можах да го настигна, плъзна се под една преграда. Надявам се да се върне пак, за да му благодаря.

След показното наказание решиха да ни заведат веднъж при жена. Сигурно се уплашиха, че може да се повтори случаят и да загубят други потенциални бойци-шампиони. А може би просто искаха да успокоят врящата в нас смесица от кръв и хормони. Така я срещнах. Стройна, млада, едва достигнала зрялост. Все още с този невинен поглед. В момента, в които очите ни се срещнаха, усетих как за секунда ме изучава, после премигна стреснато и сведе очи. И го усетих в себе си – Тя Е. Разбрах, че за тези очи бих се борил до смърт, бих убивал и бих умрял с надеждата да победя, за да ги виждам всеки ден. Разбрах колко малко е нужно, за да дадеш живота си на друг. И колко невъзможно е да промениш себе си, да се убедиш, че мисията в живота ти е друга. Тогава просто я хванах за ръка и я поведох към усамотението. И вечността, която прекарахме там, беше просто миг. И мигът беше вечност. Останахме дълго прегърнати, обещах и да се върна, да победя всичките противници и да се върна за нея. А тя не ми повярва. Просто се притисна до мен и ме накара да замълча.

Загубих бройката на нападателите. Нямам време да броя труповете около мен. Всичко е червено, кръвта по мен е колкото тяхна, толкова и моя. В началото опитваха да издърпват телата от арената, сигурно за да ме объркат, да ме заблудят че има още много работа. Не успяват да ме демотивират. В крайна сметка, даже и да са няколко повече, все някога ще свършат. Въртя се като машина, мушкам, сека, ритам, удрям. Поредният конник ме връхлита. Струполявам се на земята под острието на копието му, но забравям, че бедрото ми вече не функционира. Успявам да се надигна само на един крак, но не и да се завъртя. Същия конник успява да хвърли късо копие, вече подминал ме, което се забива между плешките ми. Силата на удара ме кара да залитна напред и да падна на едно коляно. Сякаш само това чакаха. Връхлитат ме трима, отбивам удари както съм на коляно, но вече не съм толкова подвижен. Все пак се справям, но не и преди една пика да прореже рамото ми. Колко литра кръв изгубих вече?

След срещата ми с нея последваха две усилени седмици на тренировки. И, сякаш след тази разходка из безкрайността на нежността, хормоните се удвоиха. Тялото се зарази с очудваща ярост. Гняв започна да проблясва в разговорите с другите. Всички се чуствахме заредени с убийство, наточени с ярост, изпълнени с жестокост. Усетихме как идва момента да се отприщи този водопад от насилие. В сутринта преди спектакъла всички треперехме, заредени с адреналин. Когато ни слагаха броните, единствената ми мисъл беше за нея. Затягаха връзките на краката ми, а аз единствено се чудех ще я видя ли сред публиката. Един по един другарите ми изчезваха през тунела с светлината на Арената. чувахме викове на страдание, на мъчение, на последна болка, а аз пак си пропомнях главата и на рамото ми. Не исках да приема терора на страха, не исках да се разколебая, да се уплаша. Чуствах се готов, не исках повече да чакам да дойде момента, да стане “утре”. Исках само едно – нея. Дойде моят ред. Затичах се през тунела на очакването към светлината на познанието.

Тялото ми бавно губи сила. Въртя се на едно коляно, претъркулвам се, замахвам пак, пак пада тяло. Нямам време да погледна къде пада, не е важно дали ще се спъна, важно е да избегна поредният удар. Уморих се да избягвам удари, безчет удари. Уморих се да доказвам, че съм по-силен. Искам да си почина. Искам малко вода, за да отмия вкуса на кръв в устата ми. Искам дъжд, за да измия солта от очите си. Пак замахвам. Кой подред е този ? Защо са се заинатили толкова с мен? Отдавна минах сто трупа. До сега нямах време да погледна в публиката, да я потърся с очи. Дали все пак е тук? Дали я отвращава това зрелище? Ако умра тук, пред нея, дали ще е по-добре ако не гледа? Дали ще затвори очи? Какви са тези мисли за смърт ? никoй няма да умира днес ? Поне не и аз, не ТУК и не ТАКА. Замахвам, завъртам се, плисва ме миризма на смърт. чужда смърт. После виждам коня. Виждам и конника. Поредният, галопиращ към смъртта си. Ела, чакам те. Той замахва, замахвам и аз. Същевременно чувам тропота на копита зад гърба си. Колко сте ?! Силен удар в гърба ми ме отмята напред. Претърколвам се няколко пъти. Достатъчно, за да падна в краката на друг. Нямам време, нямам и сила да се предпазя. Поредното пробождане. Остана ли непрободено място по тялото ми? Явно все пак е останало, почуствах друг меч отзад. Вече даже няма и болка. Всичко е една болка. Картината започва да се размазва. Оставам на колене, очите ми започват трескаво да търсят в трибуната. Не успях. Не можах да победя. Не те заслужих. А сега не мога да те видя за последен път ? А ти. Какво ще видиш ? щe ти хареса ли гледката на един млад боец, повален на арената? Тълпата реве от възсторг. Може би гледката си заслужaва.

Изпълнен с гордост, падам напред. Това е съдбата ми – съдбата на всеки един млад бик в коридата.

юли 2012

PS. В автобуса от Картахена към Меделин (Колoмбия) имаше екран. Вместо филм, показваха корида. Един голям бик размяташе насам-натам разни доста по-дребни палячовци. Сила и мощ. А хората около мен зяпаха екрана, смееха се, забавляваха се. накрая бика умря. що за хора могат да се забавляват с това?