or all the crap in the world at one place

Оахака и Пуерто Ескондидо

Отзад напред ще го карам – седя с една бутилчица мескал пред мен, в общата част на плажния хостел „Буена Онда“ в Пунта Сикатела, краен квартал на Пуерто Ескондидо.

Край на сухия период. КРАЙ !!!

Седя на маса с 4ма мексиканци и две франсета, от различни полове, които опитват да комуникират с всички, поне мексиканците. Франсетата са малко по-скромни… или малко по-надути, кой знае. По другите маси са се разпределили също различни националности. Все пак мексиканците бяха отделени (или се бяха отделили) в отделна група, останалите – австралийци, шведи, италианци- на групи. Името на хостела – Buena Onda – се превежда „Добра вълна“. Игра на думи, защото тук е сърфистки плаж и сигурно става дума за вълните, но като цяло в Мексико на хората с позитивна вибрация им казват, че имат “Buena onda”.

Самото място, хостела, е един малък рай. Държат го 3ма французи, от над 10 години. Влизаш откъм улицата, главната сграда с общите спални помещения, на 2рия етаж луксозните стаи, минаваш покрай рецепция с един луд французин, който иска да говори на всички възможни езици, които знае, следват бунгала, всяко с отдел ено малко дворче от 4 кв.м, общата кухня, и покрай общото място за общи срещи и пиене на течности, стигаш до мястото за палатки. През цялото време ходиш в пясък, между палми, с прекрасно подрязана растителност. Има момчета, които се грижат за всичко – чистотата, пясъка, тоалетните, растителността. И накрая, от другата страна, излизаш на плажа. Директно на него. 50 метра и си във водата на Пасифика.

Младежите тук тъкмо започнаха да сравняват мястото тук с Плажа, от филма. За мен е малко трудно да го сравня с онази утопия, защото вече съм виждал няколко подобни места.

От тук, Пунта Сикатела, до Пуерто Ескондидо, са 4 км. плаж или 5км по пътя. Четири километра почти празен плаж, широк към 100 метра средно, докато не стигнеш до хотелската част, която е дълга към 500-600 метра. Там са и плажните барове, всеки с различен стил – от рок до регетон, с хамаци, билярдни маси, плажни сепарета. Там е и най-туристическата част на града. И най-скъпата, естествено.

 

Стигнах до Пуерто Ескондидо към 8 вечерта, имах домакин от каучсърфинг, който ме чакаше да стигна до у тях. Това преди 4 дена, естествено, нали вървим отзад –напред. То хубаво трябва да стигна до у тях, ама не знам коя е къщата. През целия път до тук не си купих сим карта, за да имам интернет и да комуникирам свободно. А в Мексико всички оператори предлагат план с безплатни и неограничени планове за Фейсбук и УатсАпп. Наложи се да моля един чичо в един магазин да му се обади на моя домакин. Който пък живее в един от по-бедните райони, съответно и по- хълмисти. Пуето Ескондидо е град, построен директно в планината. Съответно всичко в него е нагоре-надолу и пак нагоре. Което е доста неудобно с раница на гърба и друга на гърдите.

Домакина ми се казва Хека, на 34, дошъл от Пуебла (друг голям град тук), работи като счетоводител в хотел. Има си къщичка под наем, с 3 спални, и постоянно подслонява разни хора. В случая мен и двойка странни италиански хипстъри. От онези, с растите и многото обици. За мое щастие Хека предпочиташе да се размотава с мен, та след първата вечер следващите две се размотавахме заедно. Показа ми местната туристическа улица, с много сувенири, местни барове, улични кръмички. Пихме мичелада – литрова халба, пълна с бира, подправена с три раазлични вида салса, плюс това йорчестър сос, лимон, чили, гарнирана по ръба с чили, резени краставица и почти половин портокал. Направо една салата, идваща в пълна с червена течност халба. Вкусно, солено, леко лютиво, леко загатване на бирата вътре. Както казва Хека – няма смисъл да избираш хубава бира, за да ти я направят (защото можеш да кажеш с каква бира искаш), вземай с най-гадната, така или иначе няма да почувстваш вкуса. Показа ми и салса клуба, само че бяхме боси и нямаше как да ни пуснат да танцуваме. Следващата вечер ходихме да играем билярд. Тук билярда е безплатен, поне в този бар – ако си вземеш питие, бира, каквото и да е, играеш докато пиеш.

Имах уговорено място, за да доброволствам, в един хостел – 4 часа работа на ден срещу безплатно легло. Оказа се на главната хотелска алея, срещу баровете, а тези четири часа се оказаха нощни, между 1 и 5, за да отварям на късно прибиращите се хостел-гости. А стаята за доброволците беше една мизерна дупка. Естествено, отказах. Хека ми каза да си потърся готин хостел на Пунта Сикатела, ако не искам да му гостувам по-дълго, което направих. Просто за да не му тежа като гост повече от два дена.

А как стигнах до Пуерто Ескондидо? Лудо ! С микробус, който тръгна от Оахака. Двойно по-евтино от големите автобуси и с 3 часа по-бързо. Което значи 7 вместо 10 часа. Разстоянието не е толкова голямо, някакви 400км., но през една доста висока планина, която е само със завои – ляво, дясно, ляво. А шофьора беше като робот – минаваше на няколко сантиметра от канавката от едната страна или от урвата от другата. Тези хора не познават мантинелите. Седях на предната седалка, до шофьора. Опитвах се да чета книга. Бях прочел вече, че от това пътуване може да те хване морската болест. Заради това си купих билет няколко часа по-рано, за да седя отпред. Все пак ми прилоша. Това не е нормално строене на пътища, с толкова завои. А шофьора, все едно кара по магистралата, толкова спокоен. Заговорихме се, естествено. Всеки ден кара курс в двете посоки, два пъти по седем часа, без да броим колко време престой има между двата курса. Спряхме за тоалетна някъде в планината, аз слязох да изпуша една цигара и да си отворя кутийка бира. Не можах да я изпия на място, шофьора каза, че мога да си я пия вътре, ако не пуша. Той си беше взел кафе в открита чаша. Пошегувах се с него, че ще си разлее кафето. След няколко минути, при едни спирачки, моята кутийка бира замина на пода, разливайки се, а неговото кафе не мръдна. И двамата се смяхме, особено като каза, че трябва да обяснява на шефа си, че не пие докато кара, а буса мирише на бира. Забравих да обясня, че в Мексико „легналите полицаи“ са даже извън градовете, на всеки километър- два. Сигурно това обяснява тези 7 часа за 400км.

За презентацията е нужен JavaScript.

Другото интересно по пътя – колоездачите на поклонение. Всеки месец го правели – тръгвали от едно село в ниското от едната страна на планината, след един пикап-катафалка (без труп, само с икони), качвали я, стигали да някакво друго място, после се връщали. Зад тях се образува колона, изпреварването е почти невъзможно (не че нашият шофьор не го направи де), тея момчета летят по надолнището с поне 40км/ч… луда работа. Единия младеж даже имаше кръст на гърба, за автентичност.

 

Остава да кажа за Оахака. Оахака е столицата на щат със същото име. Прекрасен град, с много прекрасни сгради, прекрасни катедрали и църкви, градинки, галерии … и доста голям център. В сравнение с Мерида, която се води по-богата, Оахака има поне три пъти по-голям център, сигурно и площта на града е три пъти по-голяма, а качеството на живот се усеща. Поснимах няколко часа, преди да се кача на микробуса. В самият център е адски пъстро, много бедни хора, много обущари, много индианци от местното население. Доста силно се усеща, че съм слязъл на юг – местното население се промени. Много от тях просеха, хвамах един момент с една групичка, седнала зад една църква, загърбила света, обядваха. Имаше даже малко бебе с тях, те доста си ползват бебетата при просенето, нещо като нашите цигани.

Тук е момента да поясня за някои криви или нефокусирани снимки: Имам два обектива – стандартния, който е до 55мм и дългия, 70-300. Дългия го ползвам, за да не смущавам хората и да ги снимам от разстояние, а пък и да не ми позират. Разхождам се със стандартния, който ползвам за пейзажните снимки, а като видя хубав обект за портрет, сменям с дългия. Понякога няма време за смяна, момента ще отмине, та се научих (или поне се опитвам) да снимам с фотоапарата с отпусната долу ръка, на нивото на кръста, за да не вдигам апарата и да се вижда, че снимам. Понякога стават криви или не успявам да фокусирам… но пък са естествени.

За презентацията е нужен JavaScript.

 

И да се върнем към Пуерто Ескондидо – тук живота преминава еднообразно. Една улица, с няколко ресторанта, няколко бара, няколко хостела. Няколко други хостела в уличките наоколо и няколко къщи с апартаменти под наем.Младежи със сърфове. Двойки, пътуващи с палатки. Няколко двойки, пътуващи с ванове/микробуси и живеещи в тях. Всеки ден младежите спят до към 10, поне, защото предната вечер са прекалили. Улицата е спокойна до тогава, малко хора и на плажа. Към 10 кафе-ресторантчетата се запълват с хора. Намерих си едно ресторантче малко по-далеч от „чуждестранната зона“, с една хубава тераса към улицата, аз – единствения клиент. Лелята вече ми знае предпочитанията за яйца и кафе за закуска. След това – плаж. За мен – плаж на сянка. Изхода на хостела води към плажа, даже са 2 коридора около една малко островче, тоест спокойно мога да си приватизирам единия коридор с един стол. Няколко часа на стола или под някоя палма, прекъсвани от 2-3 скока в океана, за разхлаждане. Малко чат, много книга. Докато не залезе слънцето. Всички обитатели, поне чуждестранните, се събират да посрещнат залеза. А залеза всеки ден е прекрасен. Понякога слънцето се изпраща с песни и танци, друг път с ръкопляскания, трети път хората просто седят и съзервават. Една голяма хипи комуна, която след малко ще се срещне в някой от 3те бара и в хостела. Ползвам времето след залеза, за да взема душ. Все пак, общите душове имат ползуватели, повечето и в един и същи момент. Следва хамачене в общата част, пак с книга или с лаптопа, за да опитам да пиша нещо. При глад, отсреща на улицата правят страхотни телешки бургери, 60-70 песос (5-6лв) за един. Като се върна, бандата тъкмо се е развихрила, на четирите маси е пълно с хора, звучи музика, пие се алкохол, перфектното време да се отделя на хамака пред рецепцията, за да почета, докато ми се доспи. Принципно съм първия в общото спално, не преди 11, не след 12.

На другия ден – същото.  Чета 3 книги едновременно, за разнообразие. За 5 дена съм на 30% от всяка. Комуникацията е намалена до минимум, празни приказки не ми се говорят, особено с хора, които след 5 мин няма да помнят името ми и даже дали са говорили с мен вече. Така или иначе – обичайните въпроси – името, от къде си, на почивка или пътуваш, колко време или кога се прибираш. Няма „защо“. Няма сериозни мисли. Ако споделиш нещо лично, всеки се чувства длъжен да даде личен съвет, все едно е нужно. И като чуят, че си малко по-възрастен, отколкото изглеждаш, се стряскат и се дърпат. Всички без мексиканците. Има нещо странно земно в тези хора – на 20, на 25, на 30, все са едни такива земни, без възраст, без мисъл за превъзходство или обратното (не ми идва думата), без разделение на възраст, националност, пол. И умеят да се смеят на европейците и американците, когато се превземат, превъзнасят. Смеят се, без да мислят нищо лошо. Просто добри душици.

Искам да се махна по-бързо от хостела и да живея по-близо до местните, ако може само с тях. Европейската и северноамериканската превзетост и придирчивост ми идва в повече на моменти. Но ще трябва да почакам до следващия месец.

 

Отдавам се на плажуване, безвремие и чревоугодничество.

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s