Телефонът

Телефонът мълчи.
Просто не му се говори на копелето.
Мълчи и ме гледа презрително.
И аз го гледам, с тъга и надежда.

 

Преди кратко беше огнено червен.
С тишината започна да изстива.
Толкова изстина, та чак посивя
И температурата в стаята спадна с няколко градуса.
Не помогна паленето на печката.
Книги и спомени изгоряха, непостигнали целта си.

 

Тишината бавно завладя сезона.
Студът, изтичащ от стаята,
заля тихите есенни сутрини.
Изчезна топлината в битието,
а новият цвят на телефона наложи световна мода.
Мълчи копелето.
Нито грам чувство не се появява в някое от осиротелите му очи.
Нито страх, нито болка, нито любов, нито копнение – нищо.
И безизразно не отвръща на гневният ми поглед.

 

Птиците, уплашени от застудяването, отлетяха на юг.
Мечтите ги последваха.
Желанието за промени стана вятър на промяната.
Животът мина в зимен режим.

 

Телефонът мълчи.
Само споменът звъни в ушите ми.
И топли сърцето, докато с измръзнали пръсти движа молива.
Очите ми посивяват, в крак с модата и глобалното застудяване.
Ще се стопли ли някога … или телефонът ще ме надживее ?

 

13.10.2015