or all the crap in the world at one place

Луната

Ауууууууууу…

 

Когато ме срещна в селото, беше тъмно. Явно доста тъмно. Не забеляза сивата ми козина. Не забеляза формата на опашката ми. Явно си помисли, че съм поредният Шаро. Не разбра, че съм гладен. Че съм тук, за да вечерям. С каквото попадне, било то и толкова странно и крехко, като теб.

 

И ме погали. По главата. Какво унижение за вида ми. И все пак ми хареса. Толкова нежно…  прииска ми се да се свия като пале и да се сгуша на топло. Но пък то гордостта…

 

Повика ме. Към нещо като огън. С цветно одеалце. Гладен бях. Мислех, че ще си легнеш след малко и ще вечерям спокойно. С теб. С Огън до мен. Големият ми страх – Огъня. И Одеалцето. Не ти.

 

Все пак ядох от твоята вечеря. Поне да беше казала, че не можеш да готвиш. Но си мислех за тялото ти. И за сутринта, с пълен корем. На топло. И се унесох. Засънувах. Замечтан… за топла прегръдка, за огън до мен, за допир… какво ли ми стана ? !

 

На сутринта се събудих горещ до потното ти тяло. Миришеше хубаво. Нещо се преобърна в мен. Гладен бях. А сега съм топъл и жив. Опашката ми се раздвижи различно. Сякаш и хареса да се движи така. Не бях съгласен, но не бях и гладен.

 

Целият ден с теб беше забавен. Ти ми хвърляше пръчка, аз се забавлявах с гоненето и. Какво пък, нали се познавам, винаги мога да се върна в гората. Нека да има разнообразие. Мина едно зайче…. загледах се, настръхнах, после те погледнах. Грешка ! Голяма грешка ! Поне щеше да е добър обяд. И пак подгоних пръчката. Умник.

 

Дойде вечерта. Пак Огън, Одеалце, вечеря набързо. Гладът ми се притъпи. Или преобразува. В глад за топлата ти подмишница. За потното ти тяло. За мириса ти. Желанието да отхапя от теб се трансформира в желание да те оближа, там където мирише толкова на теб. КАКВО МИ СТАВА ?! В какво се превръщам ?

 

И пак ден. Пръчка. Агънце. Подминавам го. Гоня те, все едно съм твой. Забавно е. Някакви хора ни гледат странно. Все едно не ми е мястото там. А ти сякаш не забелязваш. И продължава играта. И нощ. Топло. После ден. Игра. Двустранна заблуда.

 

На следващата нощ се събудих. Сънувах гората. И Луната. Теб те нямаше до мен. Огънят беше някак студен. През открехнатата врата повя студ. Последвах го.

Ти седеше на края на поляната, току до гората. Гледаше Луната. Чакаше. В гората се движеха сенки. Голите ти гърди се движеха бързо. И те чакаха. Зовеше дивото.

 

Подминах. Почаках да ме видиш. Не бях Луната. Бях себе си. Благодарен. Седнах на ръба и запях.

 

 

Септ. 24. 2014

Благодаря, Лю

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s