or all the crap in the world at one place

Безкрилата чайка

Летя. Не сънувам, наистина летя. Правя един лупинг в тъмното, спускам се на 10 метра над водата от над 100 метра, завъртам две пера на крилата си и се изстрелвам пак накъм звездите. Колко ли звезди мога да покоря ? Дали ако се засиля достатъчно, ще успея да прескоча луната ?

Превъртам се и се спускам на ниско. Бавен полет, просто реене над вълните. Удоволствието от безметежното реене, от вятъра в перата ми. Страданието долу на земята е далеч под мен. Мечти, надежди, желания – всичко минава под мен, на леко забавен кадър. Някога бях киви, едно просто малко птиче, смешно клатушкащо се и мъчещо се да избегне стъпките на по-големите, на тежките и опасните. Затънал до човката в самосъжаления, в недоверие, в страхове. Тогава гледах звездите и се чудех какво ли е да си близо до тях. Сега вече знам.

В проблясъците на земята забелязвам нещо да подскача. чувам приплясващи криле, после тежко тупване. Какво ли е това? Любопитството ми надделява, завъртам се през дясното си крило, като един истински боен самолет, и се насочвам надолу. Какво е това? Киви? Едно киви като мен преди? Гледа нагоре, после гледа надолу, засилва се, пляска с криле, повдига се малко над земята, прелита няколко метра и после тежко тупва на земята. Изглежда нещастно, иска да лети, но не може. Дали да споделя тайната? Дали да покажа как трябва да се отпуснат крилете, за да се получи поне едно свястно реене ?

Тихо кацам до нея, тя даже не ме и забелязва. Отпускам си крилета и чакам. Не ме забелязва пак. Добре, нека да привлечем вниманието : “Здравей, искаш ли да летим малко заедно?” Очудване, изплашено-очудени очи
– Аз не мога да летя, прекалено съм объркана.
– Естесвено, че можеш. Всички можем. Просто трябва да знаеш няколко малки хитрини и готово.
– Не вярвам, аз не мога. Опитвам се, но все нещо ме спира.
– Ако наистина искаш – можеш. Повярвай ми.
– Не мога, не знам как.
Време е да се заема. Подобно себе-неверие ме вбесява понякога. Всички можем да летим, просто повечето са забравили как.

– Качи се на гърба ми и наблюдавай внимателно как се движат крилете ми.
Тя се качва, в началото малко вкопчена в врата ми, не може да се отпусне.
– Отпусни се малко, задушаваш ме. И не гледай към земята, забрави какво има долу. Просто почуствай въздуха, гледай звездите, гледай горе, а не долу.
Сега е по-добре. Забелязва се, че се е отпуснала – дишам по-свободно. Дали да не я изтърся във въздуха, да видя дали ще отвори крилата си правилно.
– Така, наблюдавай крилата ми. Виждаш ли как се отварят, как се завъртат перата. Номера е да не мислиш за тях. Просто гледай напред, чуствай потока на въздуха, въздуха е твой приятел и ще те носи. Просто трябва да отвориш крилата правилно, виждаш ли..

Казвайки това, се накланям леко и нежно я изтърсвам от гърба си. Виждам паниката, виждам как отваря крила, но абсолютно неправилно. Завърта се и започва да пада доста бързо надолу. По дяволите !!! Почуствах се отговорен – не мога да оставя това пиле да се разбие сега в земята. Нали аз го вдигнах нагоре, ако падне долу може и да не става от него повече от пълнеж на фурната. Превъртам се няколко пъти и съм пак до нея. Подхващам я в падането и я закрепям на гърба си.
– Спокойно, тук съм. Този път обърка отварянето на крилете, но следващият път ще се получи. Сега се успокой и ми разкажи за себе си. След малко пак ще опитаме летенето.

И тя започва да разказва за себе си, за мечтите си, за живота си долу в мизерията. Неусетно се пренасям с години назад, виждам себе си, затънал до човка, мъчещ се да приплясна с криле. Мечтите и се движат с скорост, проблемите и изплуват на нивото на звездите. Тук те не изглеждат толкова големи, не изглеждат страшни. Нищо не е страшно на фона на звездите. Усещам една нежност към това същество. Обръщам се и поглеждам очите му. Толкова нейни очи. Толкова несподелена болка се вижда в тях, толкова мечти, толокова надежда. Усещам как света се преобръща. Завива ми се свят, чуствам внезапно втрисане. Ако бях човек, сигурно щях да си пипна челото и да проверя температурата си. Да, ама не съм.

– Прекрасна си. Можеш да летиш. Просто го повярвай. Сега да опитаме пак.
Сега е предупредена. Отваря предварително криле и ето го чудото – получава се. Рее се до мен. Усмихва се, вижда се удоволствието на споделеното щастие. Удоволствието от полета.
Реем се известно време заедно, сега е време да наберем височина, да опитаме няколко трика, да упражняваме крилете.

– Сега нагоре, да покорим звездите.
– Не мога, не знам как. – виждам как се паникьосва.

Не отговарям, просто извивам криле и се насочвам към Луната. Тя опитва същото движение, но не успява, крилете и увисват и пак започва да пада надолу. Ех, пак по дяволите !!! Да я оставя ли да падне или да се занимавам още ? Избора е ясен вече. Хайде пак надолу, пак на гърба ми. Пак успокоителни разговори. Усещам, че с всеки изминал час заедно, с всяка изречена дума, се привързвам към това птиче с неработещи криле. Виждам колко силно иска, въпроса е дали може да лети.

Опитваме пак и пак. Опит след опит. Успехи и неуспехи. Вече не мога да се отделя, преди да съм сигурен, че може да лети, че може да осъществи мечтата си. В един момент съм сигурен, че се получава. Че вече може. И после пак я виждам да пада надолу. Започва да ми дотежава в гърдите. Дали наистина не може или просто не иска ? Дали я е страх от звездите ? Знам едно правило – който го е страх от звездите, никога не може да стане космонавт. Може ли да лети или просто предпочита да гледа отдолу и да мечтае. Някои просто обичат само да мечтаят. Е, да опитаме пак… не мога да се откажа сега.

– Хайде, още един опит. Сега ще стане, вярвай ми.
– Не мога, уморих се. Объркана съм. Вече не знам дали искам да летя. Трябва да си помисля. Остави ме долу на земята, да помисля сама.

Наистина, трябва да спра да се опитвам, да убеждавам. Ако желаеш да летиш – просто го правиш. Не мислиш за него. Няма невъзможни неща, освен това да се опиташ да пребориш страховете на някой друг.
Страховете убиват мечтите. И не мога да нося на гърба си постоянно една топка от страхове, не мога да спасявам от падане всеки път. Това спира моя полет. Убива удоволствието от височините, от реенето, от звездите.

Оставям я нежно на земята, нека продължи с опитите за летене сама. Сега вече е видяла как, повече не мога да направя.

Сбогом, моя безкрила чайко. Вярвам в теб, продължавай да опитваш.

December 2012

* С безкрайни благодарности на Ричард Бах

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s