or all the crap in the world at one place

Паяжината

Вися си на клончето на този зелен храст, точно срещу морето, гледам морето с половин око и си дремя лекичко. Сънувам вълни, дишам морска сол и йодни изпарения, наслаждавам се.  От време на време бриза разклаща клончето, но не рискувам да падна – осемте ми крака са здраво захванати, от време на време само отпускам по някой от тях, колкото да се отпуснат мускулите, да повиси свободно, придавайки ми небрежен вид.

Тогава я виждам – Нея, красивата, с крилете с цвят на дъга, грациозната, с леките плавни движения на японска гейша в приказен танц. Лети плавно около храста ми – нагоре, надолу, неуморимо.  Изглежда замислена, незнаеща накъде да поеме – към прекрасното море или към зелената гора. Каква красота само!!! Не мога да си представя как може да се събере толкова красота в тези криле, как може да има толкова грациозност в няколко прости движения. Сигурно не мога да си представя, защото аз самия не мога да ги направя. Едно време, като бях просто какавида, мислех че може и аз да стана нещо подобно – красиво, неуморимо, летящо от цвят на цвят, от връх на връх. Сега вече знам, че подобно нещо за мен е невъзможно – явно съм създаден да вися на едно място, неподвижно, единствените ми движения да са когато съм гладен или застрашен. За това мога само да се любувам на подобни красиви създания отдалеч.

Но ето чудо става – Тя каца. Каца до мен. Съвсем близо. шестклетъчните ми очи се замъгляват от щастие. Не знам дали от сълзите в тях или просто заради броя на стените им, цветовете в крилете на това небесно създание ми изглеждат още по-ярки, още по-красиви. Пленен съм, наистина запленен, влюбен, изгубен в толкова красота. Неусетно четири от краката ми се откачат, после още два. Увисвам само на два крака с главата надолу и се чудя дали не сънувам. Моля, ощипете ме по гърба, но не много силно, защото може като се събудя  с главата надолу да се стресна и да падна.

« Благодаря ти, благодаря че кацна до мен, че позволяваш да се наслаждавам на красотата ти. »

Потрепване на криле, свиване на рамене, мълчание.

« Знам  че си нося  кръста на гърба и нямам толкова хубави криле, знам че ти се виждаш от далеч, а аз не, даже и да се вгледа някой. Знам че не изглеждаме еднакво, но искаш ли да останеш за малко при мен, да се радвам на красотата ти, да разменяме невидими намигвания и въздишки, да съзерцаваме морето, да бъдем заедно? »

Несигурно мълчание, потрепване.

« В живота ми няма много красота,  не и такава, каквато ме кара да спирам да дишам и  да ми се откачат краката от клона, това чуство ми позволява да забравя какво съм и как изглеждам, кара ме да искам да полетя, връща едновремешните ми мечти и стремежи към цветове и върхове. Какво да ти дам в замяна, освен пълната си и безкрайна любов ? »

Потрепване, поглед, потрепване.

« Искам да се науча да летя, за да мога да летя с теб. Искаш ли да ми покажеш, да ме изчакаш търпеливо да полетя. Краката ми са осем, мога да ги накарам да се въртят като перки на хеликоптер, така сигурно ще полетя, ако не ми порастнат крилете. Наистина, кръста ми пак ще се вижда и няма да бъда красиво обкръжение, но пък винаги ще летя до теб, докато дишам. Искаш ли да летим заедно ? »

Поглед, потрепване на крилете.

От това потрепване на криле срещу мен леко се изнервям, чуствам че всеки момент може да отлети, а аз още не съм казал всичко, още не съм изпитал всичко, още не съм готов да я пусна да отлети. От толкова чуства и приказки усещам как устата ми се пълни с любов, нишките и напират да излязат, да задържат обекта и за по-дълго на място. Имам толкова любов да покажа, да дам, да изживея, само трябва да я задържа. Не знам как, никога не съм контактувал с подобно създание, имам предположения, но за да ги проверя ми трябва малко повече време.

От толкова мисли главата ми се замайва, започва да се пълни с глупости и не знам какво ще стане в следващия момент.  Нишките напират да излязат, да я обвият, да изплетат мрежата около нея. Знам че това ще убие красотата и, ще спре полета и, че цветовете на крилете и ще помръкнат. Не искам това.

В този момент усещам, че по-скоро ще се задуша с собствените си нишки, отколкото да нараня мечтата си.  Започвам да преглъщам любовта си, нишка по нишка, задушавам се, преглъщам, бавно, мъчително.  Никога вече не искам да плета паяжина, никога повече няма  да задуша нещо толкова красиво. По-добре да умра тук, сега, на това клонче с гледка към морето.

Гълтам паяжината си и мечтая, плачейки.

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s