or all the crap in the world at one place

Пътя до Колумбия

Тръгнахме  сутринта,Клаудия и аз, от Панама. Етап едно – самолетче. Самолетчето се оказа 8-местно малко нещо, което, като го видях, сериозно се притесних. Досега само на големи самолети съм летял, а с тия малките съм гледал, че в доста филми все лоши неща се случват. Ама докато стигна до самолетчето, пак падна чакане. Типично, вече не се и впечатлявам – казаха да сме там в 6 и половина за полет чак в 8 и половина. То хубаво, това са правилата за големите самолети, с повечко пътници. А за колко време се чекират 6 пътника ? Та, естествено, чекинга отвори чак в 7 и 20, а и се оказа, че трябва да плащам за превишаване на багажа. Е, за 7 кила отгоре платих само 10 долара. Ама пък кафето на летището беше в европейски цени, та си наваксаха. Забавно беше, че ме пуснаха зад гишето за чек-ин, за да прехвърля от личният си багаж малките бутилчета с течности. Интересни мерки за сигурност – запалки, кибрити, течности, всичкото забранено, за полет от един час в 8-местен самолет. Излетяхме, бучеше на поразия… страхотна гледка към града. Отгоре се вижда колко е модерен, наистина. Даже си имат една магистрала през водата. През вода и кал. Ама поне 15 километра дълга, толкова се виждаше отгоре. След това – полетяхме над островите.   Леле, каква красота. Малки, големи и още по-големи. И една синя вода… само отгоре се виждат тези разлики в синьото. Усещам в себе си нова страст – да изкарам пилотските курсове. Кой знае, може някой ден да мога да си купя самолетче. Или пък някой да ми го купи… желаещи?!

Кацнахме първо на едно островче от групата Сан Блас. Една малка пистичка, имах чувството, че цялото село беше там да посреща самолета. Имаше си и табела, написана на ръка “АЕРОПОРТ”. Ето на това му казвам обслужване на затънтените райони. Чудя се защо в България няма такива малки самолетчета, вместо да се влачиш 5 часа с автобус, може да хванеш самолетче за 30-40 минути.

Та, второто островче по пътя беше нашето –Мулутупу. Летището не беше до селото, а на съседно островче.  И от там се почна с куриозите.

Първо, поискаха ни летищна такса. Естествено – само на нас, щото не сме местни.  2,75. После, такса за таксито – лодката трябваше да направи цели 15 минути до другото островче – нови два долара. Така де – чужденци туристи рядко идват, трябва да се използват максимално.

* в този момент сървъра на сайта отказва да търси снимки (сигурно му е писнало от мен), но в края на разказа ви очаква разказа в снимки (история в картинки), цели 76 снимки, подредени хронологично. ще сложа другите снимки в разказа утре по някое време… ако не ме домързи 🙂

Още на острова младежа лодкар ми предложи да ни закара до следващата ни спирка, което беше и целта ни – Пуерто Обалдиa. Ама поиска 110 долара за двамата. Аз пък бях чул, че е около 30 долара на човек, така, че се запънах.  И в селото се започна едно въртяне. Аз въртя да смъкна цената, те се опъват. Селото си има колектив, асоциация даже с президент, която върти целият бизнес с транспорта. И те си решават цените. Накрая викнаха президента, с него да преговарям цената. И той отсече – 120 долара!!! ХА!!! А бе при преговарянето на цената не се ли сваляше надолу ?! Тоя па качи !!! И с едни остри очички, ако седне срещу мен за покер, никога няма да го разчета, страхотен блъфьор можеше да бъде. ОК, един час мина, цена нямаме, ама той  рече “При всички положения днес не може да се стигне до там”. Е, човек… как така?! 11 преди обяд е, за 3 часа сме там. Еми, трябвало разрешително.  И разрешителното можело да се вземе само в 3 след обяд. Амииииии … добре тогава – 120 долара да е, ама тръгваме СЕГА. Не ставало. Опря ми се гърба в стената. Няма какво повече да се прави. Имало по-бърза лодка, ама от друг остров. До там само по 20 на човек щял да ни вземе. Добре тогава – оставаме, ама сутринта в 5 ни карате до Перто Обалдиa. Договорихме се.

 

 

Един добър човечец, който беше с длъжност “лавкаджия на асоциацията” предложи да ни приюти, имал къща, която не ползвал. Само за по два долара на вечер, имало даже баня. Мдааааа…  къщата наистина я имаше, една от модерните къщи от бетон даже. Която трудно бихте нарекли  “къща”, по-скоро “строителен обект, частично завършен. Ама пък си имаше покрив, врата, прозорци. Самото село беше от тръстикови колиби с палмови покриви. Искате автентично – ето ви. Всичките хора едни малки, малки, чак се чувствах гигант там, а пък как изглеждаше германката до мен : !!!!!! . Около 6 санта по-висока от мен, изрусена до бяло, с едни големи сини очи, очертани дебело с черен молив. С татуиран гръб и крак.  УЖАСТ!!! В сми,  нищо лошо, не я критикувам хич, всеки си има право да бъде какъвто си поиска, ама островитяните я гледаха с УЖАСТ в очите. Тя беше видимо по-висока от най-високият мъж наоколо, за физическа сила не знам, ама изглеждаше готова да сдъвче поне трима, щото била “леко гладна”.  Настанихме се в квартирата, поговорихме си с хазяина Мелосидон (всички имаха страхотни имена там), а после аз дремнах, а тя се разходи, колкото да намери откъде се купува бира. И почна да си пийва на  “верандата”.

След като се събудих решихме да се разходим, та стигнахме до местният “бар”. Всичко е в кавички тук, ама всичко. Преди бара отидохме да платим превоза, където пак се сблъскахме с шефа на асоциацията. 120 долара!!! Добре де, ама сигурни ли сте, че ще ни закарате сутринта ?! ОК, ще ви дадем половината сега, другата половина в лодката сутринта. Пак се почна, започнаха да обсъждат, да се карат, говорейки си техния диалект. След 10 минути идва шефа и отсича “110 долара”. Ами, явно изход няма – платихме си.

 

 

 

 

После – в бара. Там кутийката биричка – един долар. Лепнахме по бира и дойдоха “мацките”. Местната травеститска дружинка, Олга, Джанет (Джексън) и Селма (Хайек).  Клаудия беше толкова впечатлена от тях, и от това как ги приемаха всички наоколо, че след малко се озовахме в компанията на трите моми, които ни почерпиха бира и се заговорихме за мъже, кой бил гей, кой не (Кристиано Роналдо и Хю Джекмън – 100%), както и до това как ги приема обществото тук. Оказа се, че Селма (Хайек) е дъщеря на хазяина, а пък селото си ги приема каквито са, без дискриминация. Намирахме се на час път от Панама, на почти забравен от цивилизацията остров, в компанията на трима травестита, които бяха приети по-добре от където и да е другаде в света.

 

 

 

 

Танцуваха салса, прегръщаха околните… изумих се от това как никoй не ги погледна даже веднъж странно, никoй не се дръпна от тях. А като казах “танци”, та се сетих – имаше музика, електричество, захранвано от слънчев панел. Само 600 долара струвал и тока излизал доста по-евтино от захранване с генератор, както на няколкото други места в селото. Ами… ако тегля една черта, какво се получава – на края на света се отнасят по-човешки и ползват по-чиста енергия, отколкото на повечето места, където съм бил.

 

 

 

След няколко бири – вечеря. Един човек от селото искаше да ни приготви вечеря, ама пък се оказа, че нямало риба. Нашият хазаин ни заведе до “ресторанта”, където бяхме единствените клиенти, естествено. Докато чакахме да ни приготвят храната (30минути), седнахме в съседната зала за филми, където малки и големи гледаха …видеоклипове. Яко рага, черни младежи с ланци и пищови (на екрана де), кълчещи се мацки, пушкания. Гадничкото беше, че поне половината от публиката не беше на повече от 7 годинки. Страхотен пример от екрана. Ама пък на дъртите не им пукаше особено. За вечеря получихме по едно пилешко крилце и пържени банани. По-точно – едно МнОГО пържено крилце и много пръжени банани. За мен, като Мъж, имаше и парче гърди, бяло месце. Ехааа… радост!!! ХРАНА!! Даже, като кавалер, си преотстъпих хрупкавото златисто крилце на моята спътничка. И пак се замечтах за кифтета. 10 кифтета, с овчарска салата, маслини, бял хляб, ракия и люти чушки. И таратор!!! И баница !!! Ако някой ден стигна пак до България, 3 дена няма да ставам от масата!!!

 

 

 

 

 

 

След вечеря пак си поговорихме с хазяина и се трупясахме… за малко. Докато не ни нападнаха пясъчните зверове. Цяла нощ се чесах, драпах, до кръв… чак на сутринта съм заспал за малко. И след това дойде хазяина да ни буди за лодката. Готови били и ни чакали. Да се чете – един лодкар се мотаеше около лодката, после изчезна, двигателя така и не беше сложен, тръгнахме след около час чакане. Самите лодки, които имат, са ръчно правени канута – от едно цяло парче дърво. Лодката беше дълга поне 6 метра, дълга и тясна. По едно време се зачудих дали е добра идея с тази лодка да излизаме в открито море, с едно малко двигателче от 75 коня само. Ами, пак да кажа – избор нема.


 

 

 

 

 

 

Над три часа се клатушкахме по вълните, по едно време стана малко страшно, защото вълните станаха по 4-5 метра, лодката започна да се пълни с вода, леко заваля… пълна идилия на идиота, решил да плава в подобно време с подобeн плавателен съд. Веднъж дойде да ни досажда една лодка с войници, поне 20 бяха, седалище до седалище, стърчат автомати… не ни рекетираха, както очаквах, даже ни пожелаха приятен път и се извиниха за неудобството. Пристигнахме!!! Пуерто Обалдиa!!! Директно от лодката ни подхванаха военните, заедно с едно мързеливо куче, което даже не погледна раниците ни на земята. Задържахме се в селото колкото да си направим по две фотокопия на паспорта, да ни питат какво работим (поредният абсурдизъм – защо ти е да знаеш, чичо, какво бачкам, като напускам държавата ти?!) и да ни лепнат печатите.

Това е !!! Официално напуснах Централна Америка. Скочихме в една лодка и след нови 40 минути (срещу скромните 15 долара) се озовахме в Капургана, Колумбия. Капургана е първото по-голямо населено място в Северна Колумбия. Сухоземен път няма, ама пък си имат морето. Какво им трябва повече. Типично карибско градче – мудно горещо, провлачено съществуване. На дока – поредните черни младежи, предлагащи хостел. Оказа се, че през деня и ток няма навсякъде, та не можаха да ни проверят паспортите, нито да ни впишат като  влизащи в страната. Самата емиграционна служба беше в  къщата на единият от служителите. Дечица си играеха наоколо, от вътре се чуваше музика и миришеше на манжa… Карибите !!! намерих си един хостел по пътя, то трудно да се нарече хостел, ама ми разрешиха да си окача хамака срещу долар и половина.
Самото селце има 2 магазина, доста хостели и хотели, едно място с доста бавен телефонен интернет и футболно игрище, което е най-активното място в селото. От едната му страна има две кръчми, които от обяд са надули музиката на максимална сила, смесват цялата какафония и правят престоя в близките 100 метра невъзможен. Поне за мен невъзможен, защото пък от обяд там е пълно с младежи, девойки с деца, средна възраст, възрастни чичовци. Може би защото е неделя, де да знам. А и утре май е някакъв национален празник. Та, след полет, туземно село, дълго плаване в кану, ето ме на верандата ми над морето, гледам разбиващите се вълни и се радвам на живота.

 

 

 

 

 

Днес се навърши една година пътуване. От Ню Йорк, през щатите за 2 и половина месеца, 4 месеца в Мексико, 3 месеца в Гватемала, 2 седмици в Хондурас, месец в Никарагуа, 5 седмици в Коста Рика, 10 дена в Панама…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ето ме на нов континент. Видях, живях, влюбвах се, танцувах, пих, ядох, плавах, летях, гмурках се, намерих много нови приятели, научих много за себе си и за живота.

И съм щастлив.

Наздраве !!!

01.07.2012

За презентацията е нужен JavaScript.

One response

  1. stefanrusev

    Ставам и ръкопляскам!!!!

    12/01/2015 в 13:55

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s