or all the crap in the world at one place

Чианг Маи

Автобусът си спря на автогарата, както си му е реда. Тоест, не спря близо до центъра. От там се почна едно търсене на транспорт към централната част, Старият град.

Вариантите за транспорт са три – такси (около 150 бата), туктук (100 бата) или Червената кола – червени покрити пикъп камиончета, които вземат по 30-40 на човек, ако са поне 5 човека. Както е ясно, започнах да чакам да се съберат 5, защото бях първият. Десет минути…. 20 минути … шофьорът на пикапчето правеше всичко възможно да си намери пътници. Успя, намери още две местни жени. Но на 30тата минута се изнервих и отидох да питам милата женица в ХаФтогарата, която работи за някаква турагенция, дали има друг начин или пък дали да ходя пеша. (Докато пиша, пак заваля. Тук вали по два пъти на ден – сутрин и следобед по 20 минути. Напоителната система е перфектна). За съжаление, женицата ме препрати към Информация или пък Туристическа полиция. Където 1. Една девойка гледа картата, гледа адреса, който и подавах и не можа да намери къде, по ангелите, е това. 2. Един полицай с тъп вид гледа картата, гледа адреса…. и историята се повтори. Предупреди ме да си пазя вещите. Тъъъъкмо си мислех как ще си оставя портфейла до камерата и ще отида на 350 метра.

На Терасата съм, докато пиша това, и дъждът по покрива заглушава даже крякащите кокни девойки на 3 метра от мен. От терасата се вижда близката планина, захлупващите я облаци и слънчева ивица между тях. Зад едно дърво се вижда златният купол на една будистка кула. И се лее на порои… все едно някой сипва с кофа отгоре. Хладно е. Прекрасно е.

Докато се занимавах с малоумници, дойдоха два автобуса и моят човек явно е напълнил колата, защото като се върнах, вече го нямаше, както и почти всички останали червени пикапи. Един младеж си миеше туктука, много забавен младеж, ама не поиска да ме закара за 50… и за 40 не поиска. Започна се едно коткане на туристи, даже и аз се включих – Здрастиии, откъде идвааааш, не искаш ли да споделиш туктук с мен до Центъра? На третият път върза, една канадка с раница. Уж първо искаше да се пазари с туктука, по 40 на човек, ама онзи е непреклонен – 100 бата. Казах и, че ще платя 60, ако няма пари. Нави се, накрая откри, че има 50 бата все пак. 100 бата за десет минутен трип.. тук не си поплюват.

Видях от туктука табелата на Бодхи Дзен Лодж, накарах младежа да спре и още на входа на хостела ме посрещна един възрастен англичанин, пиещ бира «Здрасти, легло ли търсиш? Влизай, влизай ». Добре започва. Ще има компания за бира поне. Една девойка, която се оказа собственичката, ми показа голямото спално помещение над рецепцията, много прострорно, с голяма тераса отпред, последваха душ и бира с англичанина. Първоначално впечатление – много добро. За англичанина : Гари, пенсиониран английски счетоводител, работил в Хонг Конг и Бангкок дълги години, за първи път стои в хостел. Разказа ми тъжната история на живота си – с жена му винаги искали да пътуват, но чакали пенсионирането му и тъкмо се пенсионирал, и открили рак на белият дроб и починала. И от половин година единственото, което правел, било да кърка и да се депресира, докато не стигнал до този хостел, където разбрал, че има и друг живот. Каза ми, че много искал да помогне на тази млада двойка, които току-що били взели хостела и не знаели какво искат да правят, пък и нямали парите да го правят, та щял да им помогне финансово, защото за него това не били много пари. Супер история, супер човек. На пръв поглед поне. Двойката, индиеца Мистър Ей и жена му, Мис Пи, както той ги беше кръстил, не са на повече от 30 години, и наистина не знаят какво да правят, как да си раздвижат бизнеса. Мистър Ей е много срамежлив и се крие постоянно зад рецепцията, а Мис Пи се вясва съвсем за малко, колкото да пуши една цигара, да измете стълбите и пак се скрива някъде. На което Гари много се ядосваше, може би и с право, защото виждаше, как помощта му ще отиде на вятъра и как ще изгубят всичко доста бързо, ако не се раздвижат. Даже, като разбра, че съм работил в хостели, ме провъзгласи за човекът, който може да им помогне, с труд и съвети. Направо си ми предложи позицията на Хостел мениджър.. но без да се допита до тях. А те, след един разговор всички заедно, не знаеха дали искат да правят мястото спортен бар, ресторант, или да го оставят като хостел. А мястото си има доста потенциал за хостел – близко е до район, пълен с барове и ресторанти, евтино е (като наем и поддръжка). Обещах, че поне съвети мога да им дам и на следващият ден, докато обикалях улиците, проучих и другите хостели. И на края на денят имах списък с 17 идеи – от какво има нужда хостела, как да докарват допълнителни приходи, как да се промотират…

Малко и за Чианг Маи да разкажа. Вторият по големина град в Тайланд, но всъщност хич не е голям. Старият град е самият му център, перфектен квадрат с по една останала стара порта от всяка страна. Туристически атракции няма кой знае какви, ако не броим редовните будистки храмове. Все пак има един, който е доста впечатляващ – издигнат като монумент, с едни високи стъпала, квадратна основа и на върха на всяко стълбище – по един голям златен Буда. И нагоре продължава, строен с много тухли, обрасли с растителност, така, че от далеч прилича на висок и странен на форма хълм. И с много дружелюбни будистки монаси, имат си даже табелка «не стойте острани, само гледайки ни от далеч и после тръгвайки си. Елате да си поговорим за Будизма, животът на монасите и всичко останало от живота». И са някакви такива мега усмихнати. На първият ден нямах идеи в главата за какво искам да си говоря с тях, но се зарекох да ида да си побъбрим скоро. Иначе Старият град даже не изглежда толкова стар – има си жилищни райони, училища, магазини, райони с барове, доста ресторанти… Централната му улица е затворена в едната си част за пазар в събота и неделя. Накратко – град като всеки друг, само с един странен дух… нещо по улиците и хората.

На източната порта срещнах и поредният си Супер Герой. Точно пред нея, преди входа към града, има едно малко площадче. Самата порта е охранявана от войници, с щитове и автомати, а отпред хората се събират, за да изразяват Мир и Любов. С песни, китари, тарамбуки. Има и един чичо, брадясал, на една триколка, отрупана е картони. На тях пише « Безплатни прегръдки» на няколко езика. И Харе Кришна пише. И доста усмихнати надписи на много езици, като «Усмихвайте се – животът е само един». За малко да го подмина, ама нещо ме спря и се заговорих с него. Казва се Лучано Поци, италианец на петдесет и нещо години. Бил е колоездач, колоездил до Индия и останал да живее 8 години там. В един момент пада от колелото и си чупи врата. И се парализира, от врата надолу. Докторите му казват, че няма шанс да се раздвижи, но той започва с акопунктура и го раздвижват малко. Прибира се в Италия, където докторите му казват същото нещо. Дават му инвалидна количка даже… и инвалидна пенсия. И той решава, че ще се върне към Индия. И продължава с акопунктурата. Днес е тук, винаги на Източната порта, кара един велосипед триколка, целият опасан с картони. И дава толкова позитивна енергия, че чак ти се иска да го прегърнеш. И доста хора спират при него за прегръдка.

Вечерта в хостела дадох идеите си на собствениците и се започна едно обсъждане, пак от четирима. Скоро англичанинът пак започна да ги напада, как не вършели нищо, как така щели да изгубят всичко. Опитах да му обясня, че хората са различни и че с нападки и насила нищо няма да стане. Вече имах и приятели, които се бяха отзовали на идеята ми във Фейсбук, че се търси хостел мениджър за 6 месеца в Тайланд. Но на малката масичка, току на входа на хостела, се разрази такъв спор, че предпочетох да се оттегля и се зарекох, на другият ден просто ще се махна от тази драма. Така и направих.
На другият ден, след една тричасова обиколка с раницата намерих съвсем случайно един прекрасен гестхаус с тераса на покрива. Швейцарецът, който ме посрещна, беше точно идеалният хостел мениджър – услужлив, внимателен, забавен. Всичко, което онзи индиец не беше. И реших да остана – самостоятелна стая с баня за 180 бата, просто мечта. Казах ли вече, че в Тайланд не тачат тоалетната хартия ? навсякъде до казанчето има една водоструйка, малко приспособление с маркуч и пръскалка, което замества тоалетната хартия. Е, там където ходят западняци и мястото е управлявано от такива, дават и тоалетна хартия. Но на местата, държани от местни, много често може да се види надпис отвън «не предлагаме тоалетна хартия. Ако имате нужда от такава – набавете си” . В началото ми беше странно, но пък ги разбирам хората – искат да си спестят някакви разходи. Научих се и да си служа с водоструйката. То може и по-екологично да излезе, по-малко отсечени дървета и прочие. Та, гестхауса е разположен в по-приятната северна страна на Старият град, една такава с малки зелени улички, много хотелчета, приятни малки кафенета и ресторантчета. И най-важното – няма коли и туктуци, защото уличките са по 3 метра широки.Тоест почти няма и шум, като изключим скутерите, които така или иначе са навсякъде. Като цяло северната страна на Старият град е доста по-приятна.

Вечерта ме очакваше още една изненада. Седя си аз сам на терасата, включил лаптопа и опитвайки се да чета, и идва една девойка с книжка в ръка. Единствената светеща лампа на терасата беше над моята маса и я поканих, на английски, ако иска да седне от другата страна на масата, за да си чете. Нали съм една такава великодушна душа. Седна тя, обменихме няколко приказки, уж пак се зачетохме, ама на нея явно и се комуникираше « Много странен акцент имаш, откъде си ? Да не си французин?” ,„не мога да позная… испанец не си…”, „Да не си румънец ?” … „не може да си от Аржентина… А, ама наистина ли си аржентинец?”. Обясних и, че не може да познае, но и аз не мога да и позная акцента, защото уж говори с британски акцент, ама има нещо странно и се чудя дали пък не е австралийка. «Ами не, всъщност съм от София, това е във България, но вече от 11 години живея в Лондон …”. И в този момент, като и проговорих на български, тя подскочи на десет сантиметра от седалката, почти изпусна телефона си и заповтаря «О, май год». Много смешно. И за двама ни, ама май повече за мен. Оказа се, че Мария е на триседмична ваканция в смяната на работно място, преди три месеца била за малко в Индия и много и харесало и тогава си пожелала да има повече време да пътува и ако може и да не е вече на работата си, която не харесвала. И, както казват някои хора – поискай, за да получиш. Още една изпълнена поръчка от Вселената – компанията, за която работела, съкратила по финансови причини позицията и, обезпечили я малко, намерила си доста бързо работа поради търсенето в сектора и … и ето я на път, през Тайланд към Индонезия. Чудеса стават, стига да си ги поискаш правилно и да си позволиш да мечтаеш. И го ударихме с Мария на един философско-спиритуален разговор за още три часа.

На другият ден решихме да си направим двамата екскурзия извън града, до един голям будистки храм, на около 15 километра над града, в планината. До там се стига с тези червените пикапи, за които разказвах около автогарата. Те всъщност са по-популярният градски транспорт по по-големите булеварди, а пук туктуците са по малките улички и в Старият град. Цената на пътуването е на пазарлък, ама общо се събират около 60-70 бата на човек в едната посока. А горе за туристите си има и вход 30 бата. Сравнително евтино е. Храмът е с едни големи стъпала отпред, май има едно 200 стъпала до горе, а вътре е много.. златно. Една голяма пагода по средата, която всички обикалят с молитва, от двете страни наредени статуи на Буда, златни пак, дарения от фирми и частни лица. В двата срещуположни края на двора има затворени пространства, пак със статуи на Буда, и по един монах, който дава благословия, ръси те с една китка с вода, пее ти мантри и после ти връзва една конче с възел на ръката. Много интересно преживяване. Жените пак той ги благославя, но кончето се връзва от един младеж до него, който не е монах – на монасите е забранено да докосват жена.

Слизането надолу беше още по-забавно, защото се налои да чакаме да се съберат хора, поне 5-6, за да можем да слезем надолу с пикапа. Да, ама само една австралийка седеше и чакаше търпеливо… и ние двамата. Моята буйна младост не издържа и започнах аз да каня туристите да се качат. Чичаците наоколо умряха от смях, като започнах да викам „Чианмааай, Чиааанмаааай, чип, чип… онли форти батс, кам кам». Е, все пак имам си тренинга от Ливингстън в Гуатемала, а пък и няма да забравя чикънбъсите до Антигуа с тяхното «Ааааантигуатигуатигуааааа». Интересното е, че повечето бели туристи ме гледаха като отровени, никакъв интерес, даже по-скоро едно негативно. А пък аз си им казвах и «Здрасти, имате ли си транспорт надолу, търсим си трима за нашият пикап, че да можем да слезем». А те ме гледаха, все едно прося нещо от тях… на едно американско момченце, с мазна косичка до раменцата и обърната шапка с козирка, все едно е излязло от клип на Ъгли Кид Джо, успях и да му се скарам, че не трябва толкова негативно да говори на хората (защото ми и отговори, все едно Бил Гейтс пъди просяк) пред будистки храм, не е етично. Чудни хора са туристите и хич не искам да съм на мястото на туктуците и другите местни, колкото и да са нагли. Даже се зарекох, че като им отказвам, поне ще го правя с усмивка, когато мога. Както и да е – намерих една китайска двойка да се качат при нас и шофьорът се нави да ни кара само петима надолу. Интересното е, че един от другите шофьори на пикапи дойде, бръкна вътре в пикапа и ми стисна ръката. Явно съм бил достатъчно забавен.

Следобеда във Фейсбук ми писа и индиецът, от първият хостел. Гари С Парите се измъкнал тихомълком към 4 през нощта, естествено без да си плати сметката за около два месеца… нещо от рода на 30 000 бата. Подли хора могат да се намерят май навсякъде, ама да пиеш, да ядеш и да спиш на едно място, измъквайки се през нощта…. трябва да си наистина подло човече.

Вечерта, след кратка късноследобедна дрямка, ходихме на нощен пазар.Това е същото явление като във Бангкок – от двете страни на улицата едни покрити сергии, където можеш да намериш всякакви глупости, парцалки, бижута, декорации, лампи, с една дума – всичко, което туристите купуват. И всичко е евтино, а ако умееш да се пазариш, пада на половина цена и надолу. За една тениска ти казват 280 бата. След като се опулиш, все едно са ти казали, че баба ти е била Гунди на дузпи, цената пада на 250. След това те питат колко даваш. Отговорът трявша да е най-много „100”. Цената пада на 180. Казваш „Тууу мъч” и обръщаш гръб, а отзад те застига едно «150». Даваш шанс с едно „120” и си стискате ръце на 140. Сигурна работа, няма да ви лъжа. Другият вариант е с пазаруване на повече от една бройка – „колко са тези обички?” „350” … „ОК, а колко за 2?”. Идеята е, да падне поне на 75%, като все пак не трябва и да ги изстисквате прекалено много, защото и тези хора деца хранят, а като не са направили повече от десет продажби за деня, ще е малко подигравка с тях да им сваляте цената с още долар или два. Купих още едни рибарски гащи и го питах младежа колко му е надценката от цената, на която ги взема на едро. Отговорът му беше «Между два и три долара, зависи от туриста». Така че, ако не ви се свидят пет лева, по-добре му ги дайте на този човек да си купи хляба днес, образно казано.

Последният ден беше по-чилакс, прекарах го в едно приятно кафене, после на терасата с книжка в ръка и накрая вечерна разходка по хладно с германката и един интересен швейцарец, Матиас, който пък е тук да се учи на Тай-бокс. Планът за последният ден и горе-долу същият, а привечер с германката заминаваме към Ко Чанг, последният остров в програмата, за дайвинг.

Следващото приключение ще е от там.

До нови срещи, ваш весел Патилан.

One response

  1. приключението започва, когато всичко се обърка.. явно си взел „погрешния“ завой

    20/06/2014 в 17:23

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s