or all the crap in the world at one place

Царевичните острови


КОРН Айландс

От остров Блъф трябваше да хвана товарно карго за Биг Корн в 3 през нощта. Та станах в един и половина, за да съм там в 2, малко след 2 си стоварих раницата пред капитанството на Блъф, заедно с още 20-тина човека, от които само 2 бели девойки, всички други местни. Да, ама към 3 ни съобщиха новината – товаренето и тръгването на кораба било забавено, та щял да бъде тук към 6. Ами, какво друго ми остава, освен да поспя. То хубаво казвам “да поспя”, ама с тея до мен може ли да спи човек. Има два типа местни, както казах преди : хиспаноидни и черни. Хиспаноидните са досадни, когато са в централната част, но тук са тихи и спокойни. Черните пък са обратното. Сега бяха надули един телефон с каквато и да е музика, от Елтън Джон до рага и реге и не спираха да си говорят, викайки. Хора, моля ви, искаме да спим, всички ние искаме да спим. По едно време се наредиха да спят и те. Даже едната кака си легна до мен, на 20 сантиметра от коляното ми, даже мислех да и кажа да си сложи главата на коляното ми, като ме чувства толкова близък. Да, ама на нея не и се спеше май. През 10 минути се провикваше нещо към другите, ама за к’во ли не. Тъкмо задремя и тя пак се провиква. Няколко пъти ме стресна, та мислех да и кажа няколко думи, ама нали искам да запазя добрия тон. Все пак заедно на една лодка ще пътуваме след това над пет часа. Както и да е, успях да дремна общо 30-тина минути. След това стана време за тръгване, платихме билетите и слязохме на дока. Корабчето наистина се оказа карго, натоварено с чували, стока, какво ли не. На него вече имаше около 15-тина човека, опънали се по хамаците където сварят. Хамак до хамака, мила моя майно лe, се люшкат над чували с цимент.

Разхвърляхме малко чувалите, че да има място за всички, па взехме че полегнахме. Опитах да поспя, дремнах поне два часа от общо пет и половина часа път. И накрая БИГ КОРН се показа на хоризонта.

 

 

 

От Големият Царевичен остров трябваше да хвана скоростна лодка за малкият, но тя тръгваше чак в 4 и половина следобед. Чакаха да пристигне самолета от столицата – острова си има писта и директна връзка с Манагуа, полет веднъж на ден (170$). Докато чаках да стане време, седнах да обядвам с белите девойки, които пътуваха с мен. Оказаха се германки, в началото много резервирани, но след като се поопознахме, се оказаха невероятно приятни, забавни, измислете си още два суперлатива за Лена и Анника. Та, в 4 и половина хванахме лодка, в пет бяхме вече там, умората беше отстъпила място на адреналина от пристигането.

Лена и Анника
Първа снимка на Рая - Little Corn Island

снимка на Рая

снимка на Рая

 

 

 

 

 

 

 

Бях вече посъветван от приятели пътешественици къде да отседна, но на дока ни се лепна един местен, Джейсън, видимо неагресивен, каза, че не иска пари (да бе да), че го прави защото Мис Грейс (собственичката на хостела) е добра към него. Хостела се казва COOL SPOT и е настина куул.
Правят се барбекюта на плажа, има си бар с почти евтина бира (30 кордобас, долар и малко), намалят цените на стаите за почти всеки, който не изглежда гринго… С германките решихме да споделим стая с три легла, за да ни излезе по пет долара на човек.
А по пътя към хостела кого да видя – моята банда от Ометепе, всичките пристигнали вчера със самолета, платили по 170 долара. Те ми се зарадваха, аз малко ги изтемерутих. Но в крайна сметка пак бяхме почти винаги заедно де, вечер на плажа или сутрин за закуска. През деня малко се отделях от тях, прекарвах го сам или с моите нови германски приятелки.
Първите няколко дена минаха в партита на плажа, разходки из острова и спане в хамака. Още първата вечер се запознах с Джордана и Хосе, приятели на Джейсън. Джордана обеща да ни сготви вечеря следващата вечер, но на другият ден не можахме да я намерим, беше се скрила някъде. Чак на третата вечер успяхме да направим вечерята – бяхме купили зеленчуците , Джейсън беше уловил рибата, Хосе направил големият плажен огън, а Джордана сготви.

Ястието беше местен деликатес, но на мен нещо не ми хареса. Казва се Рандо или Random, рибено ястие, почти като супа, защото си има сос. Освен рибата (цяла риба, само сварена) вътре плуваха парчета пържен банан, голямо парче юка, парче платано (вид зелен банан, годен само за готвене) и още някакъв корен, който не го помня как се казва. В крайна сметка се натъпкваш с зеленчуците, рибата не е толкова голяма. А бе вкусно, ама му липсва финес с така предложените цели зеленчуци. А и домакините не се присъединиха към нас, някак си настрани седяха, пак се почуствахме туристи. Добре, че по-късно, заедно с алкохола, се поотпуснаха и се разприказвахме. Германките много си паднаха по Джордана, която обеща на следващия ден да ги научи на някои местни рецепти и да им покаже как се прави кокосово масло. Та, за следващия ден имахме уговорено меню – скариди с ориз, пържени в кокосови стружки с кокосово масло.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Приятел дайв-инструктор (същата, с която се гмурках в Мексико, Гося) ме посъветва къде да се гмуркам, което се оказа най-скъпото място наоколо – 90 долара вместо 65, защото е на 50 минути път с лодка, казва се Blowing Rock, една скала по средата на морето, за която казват, че можеш да видиш около нея всички обитатели на Карибско море. Уговорих гмуркането за вторник, петият ми ден на острова.

Самият остров е доста мъничък. Състои се от една « главна улица » от страната на дока, едно блато, хостелите и плажовете от другата страна на острова и « селището », лабиринт от пътеки и къщи в единият край на острова. На главната улица (широка 3 метра) има 2 магазина (в които не се продава бира, но пък се продава ром), няколко кафенета (скъпи места, създадени само за гринговци-туристи, с бира по 2 долара), няколко малки ресторантчета и това е. Имахме си любимо място за закуска, най-евтиното в града, но пък с най-забавната сервитьорка. Друго любимо място беше кафето на Даунс – точно до луксозните кафенета, неговото изглеждаше невзрачно, но пък имаше безплатен интернет (в луксозните плащаш за да ти дадат паролата) и евтина бира. Това кафе е и най-старото на острова, вече трето поколение работи в него. Дядото на Даунс, Ото, го е създал точно до най-старото лешниково дърво на острова. Преди много години започнали да отбелязват парцелите на плажа с лешникови дръвчета, а това дърво било първото, вече над 120 годишно.

Хората на острова като цяло са много мили. Не дискриминират чужденците, по-скоро чужденците сами си се дискриминират, като се отделят на групи без да контактуват с местните. А те, местните, са доста усмихнати, всички те поздравяват, всички искат да ти помогнат. Престъпност на острова няма, за това няма и полиция. Сутрин с лодката от Big Corn идват двама полицаи, тръгват си с последната лодка, обикновено цял ден киснат в някое кафе, само от време на време се разхождат из селището.

 

 

 

 

Ден 4 на Little Корн : Ден на махмурлук, мързел и разходка по плажа. Качихме се на единственият хълм на острова, за да се покатерим на фара. От горе острова изглежда наистина малък. Ако тръгнеш да го обикаляш, ще отнеме сигурно час и нещо за да го обиколиш напълно. Иначе отгоре е една педя земя.

 

 

 

 

 

 

 

После слязохме до „Плажа на Ото“, един от най-красивите и безлюдните на острова. Джейсън, нашият местен приятел, ни свали от палмите кокосови орехи, после намери мачете и ни ги обели. За първи път виждам как се бели кокосов орех с мачете, обели го до съвършенство. За всеки от нас имаше по орех – да си го ядеш, да пиеш кокосовата вода. В моя орех имаше поне половин литър течност. Доста интересен вкус.


 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

След това направихме една обиколка на половината остров. Слязох до къщата на Джордана, за да си взема от там бутилчето ром, което бях забравил предната вечер. Естествено, бутилчето го нямаше. Някои вече се беше погрижил за него. Обещаха ми да купят ново за довечера, което не го вярвам. Но пък гаджето на Джордана, Хосе, донесе каса бира за вечерта, която струва цяло състояние. По долар за бира. Което за тях си е цяло състояние. След това Джордана ми разказа тъжната си история за рака на гърдата и. Искаше да инвестирам 4000 долара в проекта и да си отвори хостел и тя, както сестра и Грейс, където спим. Трябва генератор, пари за постройка и за разчистване на мястото. Всичко това комбинирано с просълзяваща история за как била малтретирана цял живот. От време на време се разплакваше. Наистина ми дожаля, но нямам милиони, за да раздавам пари. Иначе идеята за хостел там, ако наистина тази земя е нейна, си заслужава обмисляне. И сега, тъкмо седя и пиша, дойде пак Джейсън, с новите си приятели, шумни тексасци, но той все пак ми поиска 100 кордобас, около 4 и половина долара, за да отиде да види новото си бебе. Джейсън е 35 годишен, работи каквото и да е, преследва туристи, има 7 деца вече, последното бебе е родено преди месец, още не го е виждал. Ама пак за пари става дума. Всички тука искат пари. Почна да ми писва да ми искат пари за к’вото и да е.

Някъде по това време намерих и последният си другар – папагала Борача. Женски, пак късмет. Собственост на хостела, заедно с още два, но както се разхождаше из двора, ме видя и се лепна. Няма как, трябваше да я кача на рамото си. И от там нямаше слизане – хапеше всички, които искаха да я свалят, а специално мацките хич не ги щадеше. Даже забавно някак – минава мацка, “ аууу, какво хубаво папагалче, как се казва, твое ли е? ” и посяга да я погали. Даааааа вe, кого ще галиш ти? 😀

Разходихме се из града, после дойде с мен по плажа. чак до вечерта седя с мен, после си тръгна. Другите хапеше яко, а нa мен само ми гризеше леко ухото и доста се интересуваше от зърното закопчалка на огърлицата ми. Доста разговорлива беше, през цялото време нещо ми обясняваше, цвърчеше и казваше « Gracias ». За какво благодареше, един Джа Раста знае. Като капак, по едно време реши, че ще вижда по-добре от главата ми, та си се покатери на шапката, докато ходех. Ами, подвижен цирк, какво да кажа.

Вечерята мина тихо за нас, шумно за гринговците, които се наядоха, повикаха още малко и после си тръгнаха, без да дадат и лев на Джордана. Ние пък останахме само с германките и Джордана, до догарящият огън, зяпахме пълната луна (точно пълнолуние си беше), слушахме саундрака на Амели Пулен и заспахме. По едно време се сритахме да се прибираме да спим в леглата си.

Сутринта на петият ден беше гмуркане. Почти час с лодка до скалата, гмурнахме се 2 пъти за по 40-50 минути, на дълбочина от 15 до 19 метра. Морският живот не беше кой знае колко разнообразен и богат, даже нищо особено, но пък видяхме акули. На второто гмуркане видяхме бяла рифова акула на около 7-8 метра от нас. Поне около 2 минути се наблюдавахме, тя се повъртя около нас, но явно не изглеждахме вкусни, та си тръгна. А аз си умирах от желание да се приближа повече до нея. Казват, че даже може да плуваш с тях, ако не правиш резки движения и не ги заплашваш с поведението си. Както и да е, тези акули бяха най-интересното нещо за това гмуркане. Видяхме и делфини от лодката, но те само пресякоха пътя ни и се отдалечиха, не поискаха да плуват с нас.

Вечерта – пак party на плажа. Запознах се с още една естонка и една шведка, пътуващи заедно. Пийнахме по няколко, естонката се отряза подобаващо, а аз бях доста изтощен от деня, гмуркането и слънцето на лодката, та след няколко питиета се оттеглих.

Започна да ми писва да водя едни и същи разговори, да разказвам една и съща история… пак усещам, че ми писва от туристи. Искам да се отърва от туристическата среда и най-вече от арогантните гринговци. Надявам се от Колумбия надолу да не са толкова много.

Последният ми ден на острова мина доста тихо и спокойно. Тримата от запаса си тръгнаха, едни да хващат самолет, Камила искаше да разгледа и големият Корн, а италианката си тръгна ден преди това. Та, аз си седях доста сам, научих гадната новина за Радо, моят приятел водолаз … разходих се за последно из острова, минах да се сбогувам с Джордана и Даунс. Дойде и папагалката Борача, да се сбогува сякаш, пак изкарахме доста време заедно. Май и се искаше да тръгне с мен, ама трудно ще я качвам в самолети, автобуси, даже за изнасяне от страната искат документ. Жалко, наистина ми хареса, адски любвеобилно пиле.

 

 

 

 

 

Никак не ми се тръгваше от този рай, със сто процентова сигурност е най-прекрасното място, което съм посещавал досега. Кой знае, може скоро да се върна и да си отворя хостел, заедно с Джордана.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s