or all the crap in the world at one place

Тихуана– Ла Паз

Пътуването ми почна по типичен за мен начин – накриво. След една много забавена сутрин в Сан Диего обикалях да търся къде да сменя малко пари, долари за мехикански песос, в продължение на 1h. После бавно бавно опаковах – не ми се тръгваше някакси. Мотках се, къпах се, подреждах багаж … цели 3h. След това все пак сложих раницата на гърба и се качих на трамвая за San Usiro, което е на границата с Мексико. 12 спирки след града Сан Диего, ето ме на границата. Общо половин час возене с трамвая и видях хълмовете не Тихуана.
Попитах един полицаи накъде е check point-а и той ми посочи един мост. Всичките мехиканци от трамвая тръгнаха натам, значи и аз с тях, нали съм един истински мехиканец. Учудващо, никъде нямаше граничен пункт, само няколко мексикански войника с автомати и един, които ме пита какво има в раницата. “Дома ми е в раницата” му викам. Тоя ме гледа учудено „Къф дом?!“. „Дрехи , дрехи, пътувам“, опитах да смекча аз. Да съм натиснел там едно копче, над копчето светофар с зелено и червено. Е те тука ме очудихте, викам си. Бастър копче, светна зелено. Е те тая работа как я направихте бе, светофар дето разпознава автоматично какво има в багажа ми.

И ето дойде първата грешка – намерих автобусната гара, баш на границата, девойката там не говори никакъв английски, но един ко-пилот успя да ми обясни, че автобуса зад гърба ми тръгва след 5 минути за Енсенада, там 3h по-късно има друг, който ще ме откара до ЛА ПАз, накъдето съм тръгнал. Ами, Добри бързото решение веднага го взе – тръгвам. И точно на 3тата минута в автобуса си поглеждам паспорта и виждам картончето, забодено над визата ми. То ми дава право на 6 месеца престой в САЩ, след което трябва да изляза и пак да вляза, с някаква пауза примерно. Това ми ти картонче, никаква хартийка с печат на нея, трябваше да го оставя или да го дам за печат на някои хамерикански граничен офицер. Което, естетствено, не направих, защото не видях такъв и не ми и хрумна. Е, 1h до Енсенадо за сметка на това го мислих – дали да се връщам обратно, дали няма да изтърва автобуса си за ЛА ПАз (който струваше един бъбрек и е на над 1000 мили от тук, така че въпрос да няма за изпускане), дали да ида до Мексико Сити, да го дам в американското посолство (където не ми се ходеше никак, не ми беше в плана). През това време зяпах през прозореца това чудно Мексико. Е, мога да кажа, че даже в самото начало бях удивен – много малки къщурки, барачки, съборетини, каквито си ги представях и преди, карахме по крайбрежната магистрала и се откриваше една страхотна гледка към океана. Палми, океан, едни високи скали, вълните долу се разбиват… какво му трябва на човек да забрави за паспорта си. Колкото можех да забравя де.

Девойката на касата в Енсенадо говореше много малко английски, но един чичо се притече на помощ и го нагласихме – има почти веднага автобус обратно, в Тихуана имало 2 автогари, на границата и Централна, та от централата можело да взема автобус директно за ЛА ПАз в 9h или ако го изтърва, в 11 имало друг. Естествено, чичото който кара автобуса наобратно хич не бърза да тръгне, после спря за 10мин в града… така че не знам колко ще успея да се справя във времето и на границата, но ето ме вече в автобуса на към Тихуана…
Да не пропусна да отбележа – хамериканците могат да се учат много по отношение на автобусните превози от мехиkанците. Автобусите до сега летят, климатика не иска да ми отнесе ухото, прожектират филм, на испански все пак, но на всеки 4 реда седалки от всяка страна се пада по едно екранче. Прелест, но ще видим какво ще говоря след 22h път до Ла Паз.

13 септ.-11, 15h по-късно :

Връщам си назад думите за автобусите. Този, в коийто трябва да прекарам още 10h, не е от най-конфортните. Е, пак има филми де, но климатика не е толкова хубаво нагласен. А бе няма да се оплаквам – търпи се. Спираме на всеки час, час и половина за почивка, / 20 мин. почивка означава поне 40/ … Пейзажа не се променя особено през деня- една равнина, ама равна равнина, и много кактуси. Кактуси, пустиня, тесни пътчета, военни постове, от време на време някои камион в насрещното ни кара да се мръднем малко от пътя.

Всичко мина наред с паспорта ми, успях да хвана такси до Центрaлната автогара и всичко беше оправено за 400 песос повече от предивденото (около 40 долара). Тахито го караше еднорък чичо, които се пазареше за 150 песос, но успях да сваля на 100 песос, сигурно можех и още да се пазаря де, но нали и той трябва да живее, няма да се циганя за долар-два повече или по-малко. През цялото време, докато ми говореше, ме наричаше “ мен „, на всяко изречение. На автогарата пък ме заговори един от пътниците – татуиран по лицето, главата (черепа) и ръцете латинос, сигурно колумбиец или нещо от рода. Горкичкия, много се притесняваше за куфара си, много скъпи дрехи имало вътре. Идвал от частната си къща на плажа « не знам къде си » и отивал в Ла Паз при гаджето си. Нещо не му беше чиста работата – скъпи дрехи, частна къща на плажа, пък пътува 24h с автобус вместо да хване самолет за 2h … не ми влиза така или иначе в работата де, дали пренася нещо натам или е просто поредния умник. На първата спирка пак се опита да ме заговори, но след това не последва опит, даже и като аз го заговорих на английски.

И като казах “английски” – нямам идея как ще се оправям в тази Централна и Южна Америка. Никoй не иска да вдява на английски, само испански си плямпат. Успявам да схвана една част де, но да кажа нещо – трудно. Сигурно ще свикна, само трябва да се отпусна и да започна да заучавам фразички.

Пейзажа си седи все същия, интересни са селцата от по 5-10 къщички. Някои не могат да се нарекат даже “ къщички „, по-скоро колиби. Виждам и хора да ходят пеша покрай пътя, но не са много… сигурно не са тръгнали надалеч – на кафе в следващото „село“, на 10-15 километра… А до мен се качи и седна една баба, много достолепна, която с тръгването на автобуса започна да реди молитви, на Santa Lucia се моли, говори си нещо под нос. На една проверка на автобуса, докато сержанта обикаляше между пътниците с подозрителен поглед, забелязах абсурдната гледка навън : Една барачка за напитки и кафе, отвън цялата изрисувана с реклами на MONSTER, STARBUCKS, РЕД БУЛЛ, а отпред седнала една девойка, вероятно продавачката, с едни големи бедра и възможно най-късата дънкова пола. Седи, вее си с едно ветрило и се прозява. Пред барачка на STARBUCKS, по средата на пустинята. До военен контролен пункт.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s