or all the crap in the world at one place

Тегусигалпа, Хондурас

От автобуса скочих директно в едно такси, точно в тази столица хич не ми се експериментираше да се занимавам с градски транспорт. Казаха ми, че столицата е адски неорганизирана, така се и оказа – таксито се движи около 25 мин (80 лепирас ; някъде към 8$), за да стигне до адреса, които ми бяха дали моите домакини от Couch Surfing. Оказа се, че е китайски ресторант, а аз нямам телефон – нито кредит, нито батерия. Бакшиша каза, че и той няма кредит, но пък охраната на китайския ресторант се оказа много дружелюбна. Опитаха да ми обяснят откъде да си купя кредит, а после единият ме заведе до едно скрито магазинче, купи си кредит и ми даде телефона си, за да се обадя. Младежа ми обясни как да стигна до “вкъщи”, което се оказа не трудна задача, после с питане намерих и мацката, Иветт. Тя тъкмо даваше уроци по математика на един друг младеж, видимо над 20… а като погледнах в задачките, се оказа, че съм ги решавал в осми клас. Какво да се направи, някои почват да учат по-късно, важното е, че има интерес – математиката развива логическото мислене все пак
Квартала, в които бях, се оказа един средно беден, нищо че се казва “Кенеди”. Моята сладка двойка домакини току-що се бяха нанесли в това малко апартаментче, само една спалничка и една малка кухничка. За което плащаха невероятната сума от 2600 лемпирас, около 250 долара. Само сравнението с моя апартамент в Гуанахуато, Mексико, беше нелепо – там имах двойно повече място за около 87 евра. Е, не беше столицата, но беше много по-красиво от тази “столица”.

Иветт и Виктор са една невероятно сладка двойка. Тя учи психология, той – стопанско управление (мениджмънт на фирми). И двамата на 25, едва събираха двата края. Вода в апартаментчето нямаше, вилици – също, а столовете бяха една малка пластмасова табуретка и една щайга. С мацката се поразходихме малко из квартала, на Пазар, и изхарчихме доста пари за почти никакви продукти. 200грама сирене – 2 долара (ама пък БЯЛО, САЛАМУРЕНО сирене, аха като българското, само дето беше малко сухо), 6 домата (мах 1 кило) – 1 долар, 2 банана – долар, едно авокадо – долар, 4 яйца – 2 долара. Невероятно скъпо, особено като знаеш, че хората не изкарват кой знае колко пари – мацката продава кесадияс (да кажем, че е като сиренки, защото е тортия със завито сирене в нея, затоплена на тиган), живее само с тези пари и каквото и пратят родителите.

Живота в това кварталче « кипеше » (ах, как мразя клиширано нафукани фрази – « живота кипи »). Всичко ставаше на улицата – плодове и зеленчуци се продават от тараби, улична храна, кафе… такситата минават едно след друго, на всеки 15 секунди и всяко едно бипка на всеки минувач. човек може да си помисли, че клаксоните имат датчик, отчитащ движението наоколо и бипкат на всеки движещ се обект.

Точно пред малката кооперацийка, на чийто партер Иветт и Виктор живееха, имаше малка спортна площадка, заградена с телена мрежа. Имаше и “трибуна”, няколко реда със скамейки ( а бе, кое е по-правилно – “скамейка” или “пейка”? Едно от двете може да е остаряла форма или се лъжа?). А площадката беше малка – само едно баскетболно игрище, по-малко от стандартните размери, с футболни врати под кошовете. Каква приятна изненада беше, като стана около 6 часа и започнаха да се събират запалянковци, публика де. Една лелка нареди щанда за сандвичи и пържоли, а след малко два отбора по 5 човека в екипи се затичаха между двете врати. Имаха даже и рефер в екип, който свиреше на всеки 15 секунди. Играха две полувремена с почивка (не знам по колко минути на полувреме), после дойдоха други два отбора. Явно по-добри, защото публиката много се оживи. По-добрият отбор беше в бял екип, с червен кръст на гърдите… ама точно като един от екипите на Англия. И английският отбор победи с три на нула, публиката крещя, пя, свири, псува… а бе, баш футболен мач, ама на квартално ниво.
А ние си седяхме кротко отстрани, пийвахме биричка и се заговорихме на екзистенциални теми – кой къде иска да бъде, кой е отговорен за личното ни щастие, има ли смисъл да израстваш професионално крачка по крачка и прочие. Мацката искаше да иде да учи в Мексико за магистърската си програма, но се чудеше дали ще успее, дали не е много скъпо, никога не беше ходила в Мексико. Виктор пък тъкмо завършва бакалавър програмата си и мислеше да ходи за тримесечна практика в Роатан, единственото по-туристическо място в Хондурас, по-големият от Островите на Залива. Иска да се занимава с администрация и управление на туристически обект, а в Хондурас няма много такива. И на двамата им липсваше малко повече самоувереност. Надявам се, че успях да им вдъхна малко повече кураж.

Забравих да опиша вечерята – малко бъркани яйца, с домати и лук вътре, пържени банани, парче авокадо и фрихолес, което си е чисто и просто черен боб, варен и пържен, докато стане на паста. Вилици нямаше, всичко си вземахме с помощта на тортияс. Малко, но от сърце. Без вилици, но с усмивка. Накрая си опънах надуваемият матрак на земята, но се чувствах невероятно щастлив. Отървах се от тълпите американски туристи, от редовните въпроси, от хостелите. Завърнах се в реалният живот.

Сега се движа към Леон, Никарагуа. Реших да се повозя на автобус, за последен път класен автобус. Ако всичко изглежда наред в Никарагуа, скоро започвам автостопа.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s