or all the crap in the world at one place

Панама Сити

Седя, пия червено чилийско вино за 7 долара и се опитвам да подредя мислите си. Последна вечер в Централна Америка. Влязох в Мексико в средата на Септември 2011. Девет месеца И половина. Едно бебе износих. И го родих, пък и го обичам. Чувствам се мексиканец, гуатемалтеко, никарагуенсе, тико. Видях как се празнува, видях как се отглеждат деца без пари, и как въпреки всичко можеш да си щастлив и добър. Видях мизерия, видях и богатство. Видях толкова различни култури. Видях, живях, обичах, пях, танцувах, смях се, плаках, оцелях, и сега на този стол седи един друг човек.  Даже не съм сигурен как след тези 9 месеца мога да се откъсна от тук. Колкото и да ми липсват кюфтетата, ракията, салатата, мастиката, шкембе чорбата, приятелите (те няма да ми се обидят, че ги слагам след предходните. Все пак кой се смята за по-велик от тройка кюфтета с една проста овчарска салата и 100 грама татюва/мамина ракия?!)?  Колкото и да жалея за френското вино и калдъръма на Монмартр, една част от сърцето ми не иска да си тръгне от тук, от дома на маите, ацтеките и слънчевите им правнуци.

 

Ама хайде да си разкажа историйката и този път.

„Като циганите сме“ – седя и си мисля на автогарата на Панама Сити. Познаваме и разпознаваме се отдалеч,охраната не ни харесва,продавачките ни гледат подозрително,а ние единствено се усмихваме на света. С Жилберто се разпознахме отдалеч, от момента в които слезе от таксито и направи крачка в моята посока. Той, пътувал година и половина,ама последните 7 месеца останал в Бокас след голяма обиколка на южна и централна америка.аз- cамо година,от северната през централната америка. И ето,колко лесно става- само една усмивка,няколко думи и вече дремем един до друг под розовеещото небе на Панама. чудя се какво ще донесе това небе. Малко съм уплашен, да си призная. Стреснато ми е. Това тук прилича на град, ама голям град. Има си небостъргачи, автогарата е супер модерна…последно съм бил в такъв преди година (визирам new york,които ме стресна по подобен начин).

Чуствам,как един етап от пътуването ми приключва. И някакси ми е тежко на сърцето. А това,в комплект със страха от неизвестното в големия град, ме блокира емоционално,че даже и физически. Бих могъл да седя на тая автогара с часове. Ама не става…охраната ме попоглежда накриво, а пък и ми се спи, искам едно легло само в момента.

А ето,че и Жилберто си тръгна по пътя. Чака с мен 2 часа,за да се обади на някаква приятелка,която ще го подслони за два дена,преди да полети за Богота,Kоломбия. Плямпахме си преди автобуса около час, сега още 2,доста забавен младеж,само на 22, решил да тръгне със сърфа си да пътува. И доста обиколил,чудя се колко ли е неудобно да се пътува с тази голяма дъска

Пристигнах рано рано в хостела. Някъде към десет, десет и  нещо… Отдавна отворил гуреливи очи се нанесох в хостела, строполих се на един диван и се борих с мързела цял час, опитвайки се да не заспя. Първото ми впечатление от столицата – невероятен микс между типично центрамерканско и западно. Има ги типичните пиле-буси, ама има и модерна автобусна линия, Метробус, която ползва съвсем новички модерни автобуси, функциониращи с магнитни карти с брой билети в тях. Автобусната станция е част от ОГРОМЕН търговски център. Огромен, мега модерен, по-голям от всеки, който съм виждал досега. Градът, който се вижда от автобуса е пълен с небостъргачи,  около него се движим по магистрала с три платна… повече прилича на Северна Америка, отколкото на Централна. После се приближихме. Ами… тече яко строителство. Рушат се сгради, строят се нови. Ама откъдето минаваме се вижда само яка бедност. Същите стари цветни панелки като в Тегусикалпа или Манагуа. Просяци по улиците. Съвсем объркващо усещане.

Докато намеря хостела по упътвания на хората пак мина време. Нито указанията бяха добри, нито по улиците можех да се ориентирам. След малка почивка се разходих из “центъра” – не толкова дълга пешеходна улица с доста хора, продаващи големи зелени банани, които стават само за пържене (може би и за варене). Много магазини за обувки и дрехи, с продавачи отвън, които те приканват да влезеш. А, много магазини за аудио-видео техника също, стерео-уредби бучат, та ше се продънят, плоски телевизори предават последният мач. Цивилизишън, честна дума.

След разходката по “главната” не можах да си намеря хостела. Честна дума, винаги съм искал да се загубя, и никога не съм можел. Вроденият ми ЖеПеЕс винаги прави нещата прекалено лесни. Е, сега се случи. Хостел – нъцки. Накрая хванах такси, срам-не-срам. Ден едно приключи с доста часа мъртвешки сън, който беше прекъснат само от съседката ми от горният етаж на леглото. Първо и трябваше един час, за да си оправи багажа, после 30 минути прави нещо отгоре, което тресеше цялото легло (не е секс, нямаше да го коментирам, просто още нещо подреждаше). На сутринта в 5 същата процедура, ама на обратно. Усетих какво означава израза “Иде ми да те удуша!!!!!!!!!! “.

 

Ден втори и последен : От сутринта се сдуших с една мацка германка, очеваден метъл, татуси, кубинки и прочие. Възраст – неопределена, привлекателност в очите ми – никаква, ама пък прояви интерес към траекторията ми за влизане в Колумбия. А тя е следната : Полет с 8 –местен самолет до Мулатупо, Панама, след това 2 часа лодка до Пуерто Обалдия, което е градче на границата. След това друга лодка за час и половина до Капургана, Колумбия, малко рибарско селце, без сухоземни пътища до него. Недостатъците – прекосяване през контролирана от фарките територия, дълги часове в морето, възможности за буря.  Предимства на пътя – цената и времето за стигане до Картахена. Очаквана цена – под 200 долара за общо самолет, 3 лодки, преспиване за вечер и храна (Както ще се окаже в последствие, сметките ми са уидаут кръчмаря). Другите опции бяха директен самолет за около 300-350 долара (скучно и скъпо) или пък яхта от Колон до Картахена, с 3 дена на Сан Блас айлъндс, за скромната цена от 400-550 долара, за общо 5 дена. Айде Мерси !!!  Преди година същото приключение беше 250, сега видях в хостела даже и цената от 600 долара. Докато има богати туристи, на които не им дреме (както и туристи балъци, които ще платят за използвана салфетка два долара), дотогава и цените ще растат.  Защото пътешественици и туристи се увеличават, а сухопътна връзка между двете държави няма, няма и да има. Да живеят Фарките !!!!  Само морска и въздушна връзка; това е.

 

Та, Клаудия се развълнува от маршрута ми и пожела да се включи. Страхотно!!! Така ще съм даже още по-незабележим.  Та, през деня се разходихме с нея до Стария Квартал, покрай залива. Страхотна гледка в залива – небостъргачи, лодки, много кораби на хоризонта. Самият Стар Квартал беше пълен с реконструкции. Интересни, стари къщи, тесни улички, всичко в старият колониален стил, само дето половината квартал беше пълен с шум, работници, бетон…  прогреса идва. В квартала е и президентският дворец, охраняван от всички малки улички.

След Стария Квартал се разходихме по главната, пихме сок от захарна тръстика, и с помощта на двама много любезни туристически полицаи, хванахме едно такси към Канала.

За да се стигне до Канала – 10 долара. Доста далече от града, в който повечето маршрути са до 3 долара. На самият канал – центъра за посетители затворен, ама пък ние се изхитрихме да идем уж до ресторанта, ама пък се качихме над него, на самата тераса с цялата и гледка към канала. Отгоре изглежда не толкова внушително – 2 каналчета с корабчета, минаващи по тях, от едното езерце към другото. Само когато се замислиш, че тези корабчета са доста големи, с десетки контейнери на тях, тогава си даваш сметка колко невероятно е това постижение за 1913та година. И пред нас виждахме само 3 от общо 8 шлюза на канала. Докато седяхме, за около 30 минути, само 2 кораба минаха, успоредно, И още един захождаше.

 

По пътя обратно шофьора на таксито ни разказа за плановете за развитие на Панама. Всичките пари от канала сега са само за Панама, всичко се инвестира – магистрали , пътища, сгради, метро, пристанище. Заради строителството задръстванията са почти нечовешки, влачихме се половин час по една магистрала, само с нарушение успяхме да се измъкнем. Но всички планове са с краен срок 2015та година, всичко трябва да е готово тогава. А едновременно строят и втори канал, доста по-широк. Което значи, че още повече трафик ще минава от тук. Желая им успех, само дето нещо не ми се вярва да стане скоро.

Прибрах се за малко, колкото да пия чаша вино, после мина да ме вземе една мацка, с която се запознах в Монте Верде. Изкарахме една вечер по баровете на Панама Сити, видях нощният живот, след това се прибрах да стягам багаж за прекосяването в другият континент.

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s