or all the crap in the world at one place

Монте Верде – Част 2

5 дена живях с фамилията на Карлос Моя, в Санта Елена, недалеч от офиса на резервата. То да се нарече офис е трудно де, един малък хаус, които само привидно е офис. А фамилната къща на Моя е доста хубава, почти като хотел. На партера живеят Моя с жена му (шефа), дъщеря им Дженифер и нейната дъщеричка Химена. Джени е на 25, млада изоставена майка, живее в едната спалня с малката, Моя и шефа са в другата. В къщата, освен мен, живее и един огромен черен, учител в местното училище. В началото мислех, че е гринго, съвсем бях забравил че и тук си имат черни. Доста странна птица беше и той, чак на третия ден се престраши да дойде да ми каже “здрасти”. Ден по-късно се появи и третият квартирант, едно момченце от Канада, доброволец на 17 годинки. Цял отбор доброволци докараха, пискливи момченца и момиченца със смешен канадски акцент. Къщата се управляваше цял ден от шефа – кака в 40-те, бивша учителка по испански, сега се подвизава като шеф на къща. Срещу 15 долара имах стая и 3 яденета на ден. Е, храната не беше кой знае какво, ама за малко пари толкова. Хубавото беше, че е на 10 минутки пеша от офиса на резервата. А храната… емиии, ориз, доста ориз… яйца бъркани, бобец, сирене. Доста сирене ядяха тея хора, бяло сирене, ама безсолно. Тук-там шунка, веднъж имаше супа, ама пак с цели зеленчуци. Все пак доста мили хора, веднъж правиха барбекю на двора и хем че не слязох при тях (бях в малко меланхоличнo настроение), пак ми донесоха горе една печена наденица. Доста пикантна.
Започнах работата в офиса, ходех сутрин, а бе баш като работа си беше. След това Кей намери една къща за мен, да я пазя, да живея в нея. Първо щеше да е едно място с няколко стаи, учебни зали и прочие, ама пък собственичката американка се оказа доста параноична. Отидох да говора с нея, да се представя един вид, ама тя почна да увърта, имало много техника и прочие, ценни неща били…. Почуствах се леко засегнат. После ми каза, че имало една друга къща, където нямало нищо ценно, техни съседи ги нямало за цялото лято… Е, пак се почуствах засегнат, нямало нищо ценно… сигурно ще отнеса телевизора и кафе машината в раницата си. Както и да е, разбрахме се да говоря с мъжа и, пък той да реши дали мога да живея в къщата. Е, той пък се оказа пич, говори със собствениците, спазарихме се за една фиктивна цена за ползвания ток и готово, ето ме ВКЪщИ. Къща с гледка към долината, далеч от всякакъв шум, не толкова далеч от цивилизацията все пак.

Само маймуни и птици се вясваха наоколо… е, и комшийката, същата, която си разхожда кученцата наоколо, колкото да провери дали няма поражения. Хубавата страна на къщата – имам си място за хамака, точно на терасата, имам си люлеещ стол, интернет, топла вода. Какво по-хубаво място да си почина, да пиша, да спя.

Лошата страна – омързеливих се. Офиса на резервата е на 40 минути пеша, пак толкова обратно, а прибирането е по един хълм… няма как да го качиш без да се изпотиш. А и много хубаво се спи. чак не ти се излиза… програмата лесно става “легло,закуска, хамак, люлеещ стол, обяд,хамак, вечеря,легло”. Пазарува се веднъж на 5 дни, доста мъкнене има до горе… или такси за 5 долара. Е, все пак излизах, да кажем по веднъж на ден (не всеки ден, ма моля ви се сега), да върша нещо, да видя някого. Примерно :
Запознах се с Маргарет. С нея се запознах доста в началото, Кей живееше при нея, щеше да пиша книга за брат и. Маргарет е канадка, на около 80, в момента пише детски книжки и рисува илюстрациите им. Издава ги в Канада, продава ги незнайно къде. Помогнах и един ден да прати всичките илюстрации на графичния си дизайнер в Канада. Казали и, че предишните не ставали, та сега се налага проферсионален дизайнер да пипне. чушки, много добре си бяха, а пък и са за деца. Маргарет живееше заедно с гаджето на сина си, Мариaна. Той на 40 и кусур, с 3 деца, а тя – мексиканка, на 34, живялa с него известно време, ама после не и подновили визата и тя сега седи и чака тук да и мине молбата за нова виза. Гадна работа, другари и другарки, с третирането на всички централноамериканци като трета ръка хора. Както от щатите, така и от Канада.

Ходихме с Мариaна и Кей на излет до едно място от другата страна на планината, да видим вулкана и голямото езеро, около час път с джипа. Много приятно място, ама само до 12. След това, както навсякъде наоколо – мъглата идва, толкова гъста, чак с нож да я режеш.

Та, за тях излета беше до обяд, аз се разходих по целият път надолу. Хубава разходка, даже минах покрай едно място с дървесни бунгала, заговорих се със собственичката. Тя била раничар преди 8 години, стигнала от щатите до тук и се влюбила в местен тико. Направили хотела, след време той си тръгнал… тя останала. Мястото е страхотно… скъпо. Всичките бунгала са високо в дърветата, на колони, не са в клоните почти, супер луксозни са и струват … от 250 до 350 долара на вечер. Бафмаааму, Рангеле.Да взема и аз да отворя един подобен,а? Идеи имам, знам как да го рекламирам… за нула време ще върна инвестициите. А инвеститори има ли???!! Пишете ми бележка, само половин милион ми трябва, зелен милион де, ама и евра няма да откажа. 🙂
Два дена po- къснo Кей и Мариaна си тръгнаха от планинският рай. Не знам колко благодарствени думи мога да кажа за Кей, която ми помогна с всичко тук. Без даже да я питам за това. Тя ме покани да дойда, намери ми къде да живея, запозна ме с доста хора наоколо… Благодаря, Кей. Интересно как кармата те среща с добри хора в подходящият момент. Вече не помня дали в предната част говорих за Кей, ето няколко биографични факта : канадски еко-активист, на около 30 се развежда и зaбягва до където и стигат идеите – Коста Рика. Живее малко в карибската част, случайно идва тук с група биолози и се влюбва в мястото. Решава да напише книга за Улф, започва я, прибира се за малко в Канада и открива рака. В продължение на 3 години се бори, терапии, химиотерапии, разейки, пак терапии. Успява да го пребори и се връща тук, за да довърши книгата. Книга, която се пише с години. В момента живее 6 месеца тук и 6 месеца в Канада. Все още няма къща тук, живее винаги при някого, просто е част от обществото тук, а тук никoй не остава без помощ. В началото се очудих много на този начин на живот, все пак си има къща в Канада, която в момента е под наем… чудих се докато не ми предложиха и на мен да гледам следващата къща. Маргарет заминава за месец и половина, та трябва някой да наглежда къщата и. А къщата е луксозен бонбон, само няма тази гледка, която имам в момента. Все още не знам какво да отговоря на това предложение.

   

Какво друго тук … ? Ами, къщата ми е по пътя към Биологическата станция. А след станцията е девствена гора. Първична, никога залесявана. Типичната дъждовна гора на Коста Рика – грее слънце, лъчи между клоните, след 20 мин завалява, до долу едва стигат пръски, после пада мъгла, виждаш как облакът минава между дърветата, след това пак блесват лъчи. Маймуни се мятат по дърветата, десетки птици крякат. В някои дни маймуните слизат отгоре чак до моята къща, скачат по покрива, надничат през терасата… забавление.

Та, понякога се разхождам из гората отгоре, хич не е лесна разходка – кaлни тесни пътечки, баш джунгла си е. В други дни слизам до водопада долу, то си е едно малко водопадче де, някакви нищожни 11метра.
Малко по-далеч, на цели 25 минути, е Вечната Гора на Децата, друг резеват, с направени пътеки, около 4,4 километра можеш да си вървиш из гората, има даже гледка от високото към залива на Никоя, който пресякох преди месец с ферибота. Там са лесни разходки, утъпкани пътеки, не е джунгла като гората отгоре. Имам възможност да вляза безплатно в още два резервата, ама за това си трябва мотивация все пак – да стана рано, в 5, да хвана автобуса с 6 и половина, за да направя сутрешната разходка там. Доста по-високо са, та към 12 се скрива гледката от там към всичко по-надолу. Мотивейшън, къде си ?!
А работата … ами работата ми за Резервата Санта Елена се закучи. Изградих им от основи началната страница, имах нужда само от информация за всичките други страници. Амбициозен проект – 3 езика, те ми дават инфото на испански, колкото могат на английски, аз го коригирам, превеждам на френски и пълня страници. Да, ама не би – младежа, който трябваше да ми дава информация, се оказа презает в 1000 други неща, залесява с доброволците, копае дупки… а бе момче за всичко. А в офиса има 4 други мацки, едната шефката му, които не знам какво вършат по цал ден. Счетоводител си имат, сигурно все пак имат много важна работа, ама все могат да ударят по едно рамо, когато някой им прави проекта за уеб страница безплатно. Ама… така е – като не се плаща, на никого не му пука. Като капак, с напредването на времето без информация, ги предупредих, че ако искат всичко да се направи в предвиденият срок преди моето тръгване, ще трябва да ми отпуснат един лаптоп и мишка, защото на моят нетбук малко бавничко се работи само с ноутпад по кода. Да, ама и това се оказа пречка – уплашиха се, че мога да избягам с лаптопа, още три кила в раницата ми са нищо, нали ? Хем и се унижих малко да си предлагам паспорта, че да ми отпуснат лаптоп, ако толкова се страхуват. Амаааа … страх лозе пази. Ще им дам все пак каквото съм направил досега, на мен не ми трябва, а пък те ако искат да го доразвият.
Запознах се и с Боб Лоу, компютърният « гений » на комуната. Боб е на 67, дошъл тук преди 45 години. Идеята дошла в университета му в Охайо – имал колега от Коста Рика, който си идвал за лятната ваканция тук. Ами, защо пък да не дойдат и те… с кола. По негови сметки са около 6000 километра, от които доста голяма част били по “без път”. В момента цяла Централна Америка се прекосява от ПанАмериканската магистрала. Преди – кал, камъни по кaлни селски пътища, дървета по пътя. Каза, че карали до тук един месец, останали месец и после месец обратно. Ама това не му попречило да се влюби в мястото. И няколко години по-късно се върнал. Това било през 67-ма. Все още нямало разерват тук, нямало и нормален път нагоре. Все още се строяла цивилизация.И какво да прави в новата комуна ? Ами, нямали си учител. Той не бил учител по образование, ама станал. Построил си къща (която пропуснах да снимам, днес бях там да взема на заем клавиатура, но тези дни ще ида да я снимам) с размерите на хотел от 60-те – с 6 различни стаи, голяма всекидневна и класна стая. Защо толкова стаи ?! Ами за учениците!!! Имало доста деца. пък и младежи, които идвали от селата надолу в планината. Трябвало понякога да остават да спят в комуната, новото село де. За това Боб поел грижата за тях. Без пари, безкористно. Всичко тук било комунизъм, общо демек. Всичко се правело за благото на комуната, но и за местното население, което живеело около тях. Защото знаели – без помощта на местните са за никъде. Така станало и с клиниката – обща, направена от дарения, безплатна. Искали много пъти помощ от костариканското правителство. Отговор – като от Радио Ереван. Тогава се разтърсили за помощи от щатите и намерили кой да дари пари, оборудване. Група северноамерикански (вече ми е гадно, като наричам щатските жители «американци », всички са американци, северно,централно и южно) зъболекари комплектовали даже 2 кабинета с техника, докарали я и я сглобили. Като дарение. Проблемът обаче бил, че нямало лекари и зъболекари, не и постоянно пребиваващи. Имало доброволци, за по седмица, две, месец… но те били на ваканция, не можели да искат повече от тях. Пак пoчнали да искат помощ от правителството, което накрая изпратило комисия да види новата клиника. И какво да видят – техника, която нямали в правителствената клиника!!! “А това откъде??!! Аааа, ние ще си го вземем, сигурно грешка е станала някъде. » Едва си задържали оборудването тук.

Пътят към къщата на Боб

Друга идея на Боб – телефонната мрежа. Сам инсталирал 10 километра жица. Купил стари американски апарати, като тези, които всички сме виждали в старите филми,със слушалката отгоре, с натискането на вилката, за да избереш оператор. Идеята на Боб, за да спести ролята на оператор, била проста електрическа крушка, с различни ватове, за да намали амперажa по линията (Не съм технически гений, не разбрах пълното обяснение, така че каквото кажа не го гледайте с окото на техник. Ако искате разяснение, мога да питам Боб пак.), заедно с един бутон, който натискали като морзова азбука – къси, дълги натискания- за да изберат съoтветната къща. Ама за да говорят, първо питали през слушалката дали линията e свободна, все пак само една жица било, та само един разговор можел да се води. Та и лични разговори не се водели по телефона. Имало и сигнали за всички – когато идвала пощата и спешният сигнал за бедствие или парти. А пощата идвала на всеки две седмици, с камион от Сан Хосе. Там си имало кутия за цялото село, на всеки две седмици камион със сирене слизал до града, а на връщане вземал пощата, един голям чувал с писма и пратки. Сега от въпросната телефонна мрежа почти няма и следа, телефонната компания на Коста Рика дошла и използвала същите жици, за да изгради собствената си мрежа. Е, имам телефон в къщата, както и всякa друга, но е жалко че старата мрежа е заличена. Боб каза, че имало още няколко къщи, които пазели старите апарати и ги ползвали помежду си, може тази седмица да ида да ги видя.
Тук се запознах и с много от по-младите обитатели. Има местни тикоси, младежи и девойки от Чили и Екуадор, малко западни хора… Предният уикенд бях на концерт в Трите Маймуни, местният готин бар. Тъмна бира, реге и рага на живо. Един от приятелите, Диего, работи в хостелa, където първоначално бях отcеднал…Преди 100 години. Та той е и барабаниcт, скоро започнал да свири с оcтаналите… И доста добре се справи. Запознах се и с останалите от бандата, всичките много забавни. Китаристът, Джон Андрес, има собствена компания за филмиране на екстремни спортове. И ми е съсед, както се оказа, само една долинка ни дели. Предната вечер приятелката му, чилийката Селена Луз, ме покани да се присъединя към купона, имали приятели на гости. Само дето мен леко ме домързя да търся пътя в тъмното, та решихме да го оставим за през седмицата.
Какво друго ?! Искам да разкажа толкова много за това място, че все мисля че пропускам нещо.
Телевизията !!! Аааааах, телевизията !!! Спорт – само местен, когато играе футболният отбор. Европейско първенство – само ако имаш кабелна. Аз нямам. Иначе пускат по някой американски сериал. Кеф ти Доктор Хаус, кеф ти НЦИС (полицейски разследвания), а ей сега почна и “Биг Банг Теори”. И като капак, около 1, след сериала – Отчето!!!! Има един проповедник, пастор, не го знам какъв е … ама голям образ. Раздава го голям шоумен, чак ми е забавно да го гледам и да го слушам понякога. То чупки, то жестове… И езика му е “народен” … само дето пак го върти към религия. Но пък днес засякох предаване, целящо да информира, да изгради една култура за … секса. За да няма толкова бременни 17 годишни сигурно. А бе, като цяло телевизията тук е доста по-напреднала от останалите центрамерикански държави, даже и от Мексико. Но все още има какво да се желае. Ах, сетих се : имат и игрите с въпроси за идиоти “Река с 5 букви, започва с Д и завършва на НАВ!!! Ама айде обадете се де, ама моля ви се!!! ОК, само за вас сега качвам нагрдата на …” 🙂 И “сделка или не” си имат 🙂 Но пък в новините им се говори само за центрамерика, северна Америка и това е. Даже по един канал казват и температурите в щатите … толкова за телевизията.
Та, седя си на терасата и се чудя – да тръгна ли или не? Плажа е на няколко часа път. В която и посока да тръгна, карибите или пасифика. Предлагат ми работа, в момента преподавам френски в едно езиково училище, не е лошо заплащането, 5 долара на час. Мога и страничен бизнес да подхвана… колко му е – тук интернет има, бизнес има немалко. В момента си имам къща с всичко необходимо, после ще имам друга… все в един момент ще мога да си позволя собствена… Природата наоколо е адски дива и също толкова красива – птици, маймуни. Преди 2 вечери падна гръм на не повече от 20 метра от къщата, чак вътре светна… а тока не спря. Всяка сутрин е слънчево и топло, следобед като по часовник идват облаците, мъглата влиза през терасата чак в къщата, ако не затворя вратата (чели ли сте Мъглата на Стивън King ?). Въздухът е чист, мирише на гора. А вечер вали… всяка вечер.

Само една реплика ми остана в главата, репликата на Маргарет – Тук е Краят на Пътя. Какъв по-страхотен край на Пътя? Но моят път не свършва тук.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s