or all the crap in the world at one place

Литъл Корн – Либериa

Литъл Корн, НИКА – Манагуа, НИКА – Либерия, КР

Тръгване от Литъл Корн с лодката в 6 и 30, за това трябваше да се събудим рано рано, в 5. Когато пристигнахме на пристана, лодка все още нямаше. За това се върнах в любимият си крайбрежен бар, при Даунс, за да пия едно кафе. Немските ми спътнички останаха да пазят багажа. В бара (то е трудно да му се каже бар де, по-скоро крайбрежно кафене) ме чакаше първата изненада за деня – Мис Грейс беше там, и тя чакаше за лодката, пращаше пари за покупки на Биг Корн. Тя е една от най-любезните и обичливи личности, които някога съм виждал. Ако мога да кажа, че от чужд човек никога не вярвам когато говори обичливо, когато ползва много любезни думи – от Мис Грейс никога не прозвуча и грам фалшиво, грам прекалено. Мис Грейс е на около 55-60 години поне, макар и да изглежда малко по-възрастна. Работила в Коста Рика 12 години, изкарвала много добри пари на летището на Сан Хосе, но острова много и липсвал. Накрая се върнала и отворила хостел, един от най-добрите на острова, и в него работи част от фамилията и. А иначе половината остров и е род.

(Предният ден записах малко от разговора на масата – Мис Грейс дойде, докато закусвахме, тя така се появяваше, когато и дойде желанието. И си говореше с всички, все едно сме приятели от години. Та, докато си говореше с нас за The Dark Side и кво ли не, аз пуснах лаптопа ми да записва. Качеството не е осовено довро, ама каквото – такова. 

 

Та, заговорихме се с нея, тя ми каза, че ще се върна, и че съм винаги добре дошъл, че винаги имам дом тук и ако искам да отворя хостел – да не се притеснявам че ще съм конкуренция. И го каза най-искрено. Накрая се посмяхме тримата с Даунс, когато изчислявахме кога точно ще се върна.

Така, след кратко отплесване – на път. Скоростна лодка до Биг Корн, 35мин. след това пауза за закуска и хващане на големият ферибот за Блуфилдс. Доста натъпкан, по-нов, но по-неудобен от този на идване. На идване беше kарго, товарна лодка, с чували с цимент, с провизии, с ориз и прочие, та можехме да си легнем на чувалите. Имаше и около 10-тина хамака поне. А сега – само пейка. Палубата гореща като скара. Имаше и салон за пътници, с телевизор и климатик… но беше претъпкан, а телевизора беше така надут с някакъв местен филм, комедия някаква, че въобще не се издържаше. Както и да е, издържахме 5 часа. Опитахме да поспим, четохме книжки, кво ли не друго, накрая стигнахме първо Блъф Айлънд, после, час по-късно – Блуфилдс. Там късмет – следващата скоростна лодка беше след 10 минути, качиха ни с малко късмет на нея и се изстреляхме към Рама. Тази лодка беше пълно удоволствие – движеше се поне с 60-70km в час, накланяше се ниско на завоите по реката … кеф (понякога се чудя колко точно някоя чужда дума може да изрази чувство или действие. В случая – турската думичка “кеф”). час и половина по реката и ето ни в Рама. Там имахме към 2 часа пауза, следващият автобус тръгваше чак в 7. Имахме време за една голяма вечеря, всички бяхме прегладнели. И както бяхме прегладнели, тъкмо привършвахме вечерята и съвестта ни седна до нас. Появиха се две момченца, едното на около 8, другото не повече от 6 г. Носеха сандъче за лъскане на обувки. Просто застанаха до нас и ни загледаха. Не чиниите ни – нас. Само от време на време хвърляха поглед към чиниите. А всички бяхме със сандали. Какво да правим – девойките не ядяха банановия си чипс, събрахме колкото не бяха изяли в една чиния и им го дадохме. Едното се нахвърли гладно на него, другото взе малко и не поиска повече. Просто седна на една съседна маса и зачака. От една друга маса стана един местен господин и остави пред малкия чинията си с остатъците. Никога не бях виждал такъв апетит. Съвсем ми приседна – по-големият седи до нас и нагъва бананов чипс, малкият яде като гладно куче остатъци. Канадската госпожа, която се беше лепнала за нас от ферибота, се опита да каже нещо полу-раздразнено, на което и резнах един къс отговор, тя се засрами и набързо събра каквото беше останало в чинията си , след това от нашите, в една друга чиния, която дадохме на по-голямото момче. Такава доволна физиономия !!! Седна при другото и си поделиха каквото имаше – малка купчинка ориз, остатъци от пилето ми, парче пържола и доста зелева салата. Ометоха го за 2 мин, след това получихме една доволна усмивка и вдигнат палец, след което изчезнаха. Мизерията в тези страни е голяма, мислех че съм закоравял, но този път доста ме стегна гърлото.

Така, пълни стомаси, последваха 6 часа в автобуса, за да пристигнем полунощ и половина в Манагуа. Един таксиметров чичо ни предложи разумна цена, натовари ни петима заедно с раниците и в 1 благополучно пристигнахме в хостела. Ние четиримата неразделни – без резервации, но веднага ни намериха легла. Канадската леля беше резервирала 2 седмици по-рано цяла стая, но нещо се беше объркало и не я получи, при което тя се опита да направи скандал, в 1 и половина през нощта, не приемаща предложеното и безплатно легло в общото спално помещение. Чудни хора – преди няколко часа се скъпеше за два долара повече, а сега не приема безплатно легло, при положение че е уморена сигурно колкото нас.
Ден втори – oт Манагуа към Коста Рика, Либерия по-точно. до към обяд пихме кафе, закусвахме в хостела, след това излязохме на последен евтин пазар – хамак, палатка… всичко, което другаде щеше да ни струва двойно. Един любезен чичо таксиметърджия ни разхожда цял следобед, пита за автобуси на разни места, чака ни да си купим сувенири (не аз де – Камила), накрая ни закара и до “автогарата”, поредното място с автобуси за южна Никарагуа, до един Пазар. Където мизерията както винаги беше пълна, всеки се опитваше да ни качи в неговият автобус, да се чете “пиле-бус”. Един каза, че отива чак до границата, успя да ни излъже и се качихме при него. Сътоветно ни излъга – автобуса отиваше само до Рамас, на 36 км. от границата, но тъкмо преди да си пусна скандаломейкъра, вбесен от лъжата, мина един пилебус за границата, младежите го спряха, метнаха раниците ни на гръб и ги натовариха в другият автобус. 35 мин по-късно бяхме на границата.

Там – мизерия, тъмнина, с фенерче да търсиш къде да ти сложат печат. Намерихме го мястото де, единствената по-административно изглеждаща сграда, след питане на 5 места. Пред нея един услужлив човечец ни предложи автобус за Либерия, само за 12 долара на човек, последният бил за тази вечер. Да му вервам ли? За бога, туристи, вервайте ми !!! Да, ама не, мисля пак да попитам, преди да повервам.
На входа на сградата – такса един долар за влизане. Да ни сложат печат – още два долара. Пак добре че са само 2, на влизане в страната бяха 15. И така напуснахме Никарагуа, тази невероятна страна на добри хора, вулкани, езера, приказни острови и невероятни плажове. Нещо от мен усети съжаление, че си тръгва, заедно със залеза (всъщност като ни биха печатите си беше вече тъмно, ама нали трябва малко по-поетично да го карам… ).

Следваща мисия – влизане в Коста Рика и намиране на транспорт за Либерия. Фаза едно – ходене около половин километър с раниците на гръб покрай опашката от подредени тирове. Пешеходна алея – дръжки. Имаш избор по камъните покрай пътя или по пътя. То лошо няма де, само да имаше табели накъде да вървим, щото се чувствах малко като на Тир Паркинг. Намерихме къде е мигрейшъна, един любезен митничар ни сложи печат в паспортите, не поиска никакви пари (?!) и любезно ни информира, че автобус няма до следващата сутрин. Последният бил в 6 и половина, сега било вече 7. Естествено, Камила се шашна пак, тя много обича да се шашка. А пък аз просто излязох от мигрейшъна и отидох до първият автобус, паркиран на паркинг, с работещ двигател. Автобуса тръгна след 3 минути, с нас вътре, платихме само по 6 долара на калпак, а аз пак се проявих като един изпечен туристяга, да не пропусна случайно да се изфукам. Продължавам да твърдя, че с питане, здрав разум, логично мислене и доза спокойствие се стига и до Лапланидия.

P.S. Няколко часа по-късно : вече съм в Либерия, Kоста Рика. Намерихме хотел – стая по 9 долара на калпак и ядохме по западняшки – Burger King, за по 7 долара. Обещавам си, това е последният път, в които се изцепвам така, ама много бях гладен. Сега съм в стая с телевизор, кабелна и дистанционно. Всичко тук е направено по американски стандарт. Не знам колко дълго ще издържа, но май скоро щe се махна от тази част на Америка. Искам да съм вече в Колумбия.

Хайде, до скорошни разкази.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s