or all the crap in the world at one place

Ливингстън

Пристигнах в Ливингстън с последния ферибот. Голяма грешка да не хвана една бърза лодка. Вместо 20-30 минути се клатушках над час и половина. Бях единственият бял, всички бяхме наблъскани в единия край на корабчето, защото другият беше пълен със стока. Пристигнахме все пак, в тъмното, след един прекрасен карибски залез. На кея имаше тълпа посрещaчи, веднага един ми се лепна, с големи расти, да ме води в Kаса Игуана. Е, ама аз пък му отказах, а после питах на 2 места, докато се ориентирам в тъмното.

Посрещнаха ме с прегръдки, цели 2 дена ме чакали да пристигна. Носех лаптоп за мениджъра на хостелa, както и бях казал на собственика, че може и да остана да поработя, ако ми хареса хостелa и обстановката. И взе, че ми хареса. Веднага се почна с купона. С купон се почна, с купон се свърши.

Каса де ла Игуана е остров на острова, нищо че Ливингстън не е точно остров. Всъщност е полуостров, но единственият достъп е по вода, тъй като откъм сушата е обграден от джунгла. Градчето е малко, не повече от 10-15 хиляди жители, абсолютно карибски тип. Голяма част от жителите са Гарифуна – смесица от негроидни и местни хиспаноидни. Едно време са карали черни роби от Африка тук и така са се омесили, че сега са съвсем различен тип хора. И музиката им е различна, и езика. Градчето се състои от 3 основни улици, в формата на буквата П. Едната улица е централната, заета предимно от хиспаноидни, другата е гарифуна улицата, с много повече черни. Има си няколко бара, 2 дискотечки, няколко ресторанта .. и това е. В един момент започваш да виждаш едни и същи хора, започват да те поздравяват, просто защото се засичаш по няколко пъти на ден с тях.

Живота в Каса Игуана също е бавен и спокоен. Работим на две смени – от сутрнта до 3 следобяд и от 3 докато има клиенти в бара. Като казах “бара” – това е един от най-страхотните барове, в които съм бил. На момент е луд купон, хвърчат дрехи във въздуха, хора танцуват по гредите под покрива, танцува се навсякъде, пие се до откат… след това ден-два е тихо, хората са уморени, персонала – също. В повечето дни сутрешната смяна започва деня с ром в кафето, само за да се пребори с махмурлука.

Персонала се състои от :
1. мениджъра Юрген, белгийската хърба, тук е от 4-5 месеца. Живял е в Тайланд, Лаос, Камбоджа, прекосил е Южна Америка, стигнал до Мексико и се върнал. Преди е бил менаджер на хостел в Антигуа, но му харесало в Ливингстон и се преместил в началото за малко. От тогава задлъжнял с няколко хиляди кецалес на собственика и в момента се опитва да ги върне, работейки. Само дето нещо не се получава, защото пие като за трима. Има изчанчен сексуален хумор, в повечето случаи го гледат като извънземно след някоя шега (докато ние се превиваме от смях!!!)

2. Таирон, доброволец от Канада. Почти не пътувал из Гуатемала, дошъл от Белиз и решил да остане. Пие почти колкото Юрген, но все още успява да се напие. Любимо занимание –безуспешно сваляне на мацки. Посленият път го видях да чака да го поканят пред вратата … БЕЗЦЕННО!!!

3. Заедно с мен започна работа Джо-Джо, Джоана Джозефина, англичанка, поетеса. Прекарала известно време в Мексико, с някаква изчанчена болезнена връзка, решила след това да продължи към Южна Америка. Леко странна птица, не обича да застава да говори пред много хора, пие и танцува до последно… поне в първите дни, преди да се депресира.

4. Собственика Ръсти – един от най-забавните англичани, които познавам. Така и не научих истинската му история, но се спекулира, че е незаконен принц на Монтенегро, стриптийз танцьор в Тайланд и …
С Ръсти споделяхме една страст – MAN UNITED!!!! За всеки мач аз не работех, независимо дали бях на смяна, само за да викаме заедно, да плачем заедно… всъщност доста плакахме, този сезон на UNITED беше ужасен.

5. Накрая на периода ми там дойде Ели. Американка от чикаго. Изкарала живота си в работа по барове, различни гимназии, от които я изключвали, поправителни домове … И на път. И въпреки целия си живот, тя е едно позитивно същество. Наистина човечна, има добра дума за всеки, никога не казва лошо за някого. Добър играч… добро същество с добра стратегия в живота. Дойде за няколко дена само, след няколко часа реши, че и се иска да остане за по-дълго. И остана.

Прекарах около 35 дена в Ливингстън, доста от тях добри, други с лош махмурлук. Запознах се с доста местни, излизахме понякога заедно, когато живота в моя личен остров ми писваше. Самия Ливингстон няма плаж, само достъп до водата, колкото да се изкъпеш, но най-близкият плаж е на около 30мин с лодка, Белият Плаж. Това е едиственият плаж на Гуатемала с бял пясък, доста отдалечен от цивилизацията райски кът, но за да се стигне до там плащаш скромната цена от 125 кецалес (около 15 долара), които не ти се плащат всеки ден. Има един плаж по-близо, хващаш си такси за долар И си почти там, плажа на Салвадор Гавиота (или както някои почитатели на Ричард Бах го познават – Джонатан Ливингстън чайката). Това е едно малко плажче с палмички, 2 бар-ресторанта… И това е.

Другите забавления там бяха да си наемеш кану за цял ден и да гребеш по Рио Дулсе, докато ти писне. Красива делта, различни места да спреш и да се изкъпеш, да се попечеш, ако имаш достатъчни сили и време можеш чак до горещите извори да стигнеш. А като се прибереш обратно вкъщи се чустваш изцеден …

И няколко ситуации, за да направя историята интересна :
– Посрещането на собственика Ръсти от ваканция. Веднага му доложиха, че не мога да се напия, което си беше истина. Опитвах, усърдно… но с толкова потене алкохола просто се изпаряваше. Тези, които ме познават, знаят че умея изкуството Да Се Направя На Мотика (ДСННМ), както и това на « Едно последно и после щЕ видим). Да, ама там просто си хвърлях парите на вятъра. Енти ром пия, тялото ми го чуства, главата – нъцки. Е … докато си дойде Ръсти. Има едно коварно творение на гаден търговец на алкохол, казва се САМБУКА. НЕ го опитвайте, опасно е. Опастността е да не можете да го спрете. И така, един shot, втори, седми… с 3 коктейла И 2 бири между другото… имах честта да видя Танца на Собственика, което пък накара половината женска клиентела да се разхвърля (да се чете като разхвърляни сутиени, тук там гаще). Степен на махмурлук : 6/10

– Изпращането на Тайрон. Нашият колега завърши месеца си тук и реши да ходи да гради къща нагоре по реката, в Кръглата Къща, един друг прекрасен хостел. Съответно персонала се впрегна да организира подобаващо изпращане с всичките му пинизи. За първи път от поне десет години не помня част от вечерта. Степен на махмурлук : 7/10

– Свети Патрик, ирландският празник. Нa този ден всички са ирландци. За англоговорящите : Wasted-Hammered – IRISH!!! Целият бар се декорира в зелено, ние също. Като капак имахме и две ирландски мацки, временно пребиваващи. Същата вечер се превърна в танци, зелени танци, полу-облечени танци, танци по гредите на покрива (почти счупихме рекорда за хора на покрива, който е 12). Така се случи, че сутринта все още имаше хора на бара, та нощната смяна пое дневното дежурство… докато успее. Степен на махмурлук : 9/10

Ето и някои снимки директно от сайта, да видите за какво говоря. Някои са правени от мен, други са преди мен.

– Една по-различна история (не алкохолна): Повечето от черните момчета на дока работеха за нас – чакаха всяка лодка с туристи и пробутваха нашите рекламни флаиери, водеха ги при нас и получаваха комисион. Нормална практика, особено като знаем, че повечето “раничари” биха се радвали да бъдат при нас, отколкото на което и да е друго място (имахме гости на бара, които бяха отседнали другаде, но след ден се местеха при нас). Да, но тези момчета разбираха само един език – този на парите. Опитваха да продават марихуана на гостите ни, повечето от които консумираха, но пък търговията в района на хостелa беше абсолютно забранена. Заради което ги наказвахме с ограничаване до портала на островчето ни. След споразумение пак ги приемахме, до следващият път. Да, ама един от черните младежи си падна по нашата Джо-Джо, тя пък – съвсем НЕ. Но по типично бритънски тя не можеше да му обясни на нормален директен език, а той си правеше някакви илюзии. Стигна се до ситуация в която той я вижда да яде burger в бара (страхотни бургери имахме там !!! ) и поисква да си отхапе. Тя, по типично английски му казва « Да, разбира се, защо пък не ?! » (което, включващо тона и значи абсолютно обратното, но той не го разбира това, ама хич), следователно той грабва сaндвича и нагъва половината… после го оставя. Естествено бива изхвърлен от заведението, всички комисиони са спряни за всеки « хaстлър », никoй не взема долар за да докара турист при нас. А това е препитанието на поне 10 човека на доковете… което отрязахме заради този младеж и това недоразумение. Да, но много не можеха да го разберат това, последваха гневни реакции, вече не можехме да ходим в града без да сме поне 4-5. В бара започнахме да държим мачете, до чието използване се стигна само веднъж … няколко младежи нахлуха в мястото ни, съответно 2ма от нас размахаха мачете и тояга (голям прът), за да ги изкараме навън. Пълен бойкот от нас, тотална война от страна на черните младежи (в законни размери, никoй не извади пистолет срещу нас, което се случва иначе често в този град). След 5 дена в изолация дойде комитет за миротворчетво – извинения, преговори… и се върнахме към предишната схема. За капак аз се оказах лошият в историята (както често се случва заради голямата ми уста) – обясних на Джо-Джо защо се е получила ситуацията (отчасти защото тя не си дава сметка за културните различия между нея и черният младеж), за което тя се вбеси, напи се и напусна. Като капак се оказа, че е останала още 2 дена в града, излизала с черните младежи и обяснила колко лош човек съм с нея. Иди и разбери после защо всички черни младежи те гледат накриво… докато един от тях, с които бях до преди това приятел, не ми каза, че съм лош човек. С последвалите обяснения. Умрях си от смях.

Както казах, живота там течеше бавно и спокойно. Имахме си прасето Наденица, тя пък взе че роди 3 прасенца. И започна да бяга в джунглата, за което ние пък трябваше да я връщаме, защото можеше и да не се върне от там тази така добра коледна инвестиция. Най-интересно беше да се види Ръсти да се разхожда (защото свинята го влачеше) с Наденица на едно дълго въже, опитвайки да прикотка към нея прасенцата. Гол до кръста, със свиня на въже, кален до раменете. БЕЗЦЕННО !!! (Благодаря на Мащер-кард официално за тази реплика, можете да ми преведете парите за споменаването на името ви по сметка или ПейПАЛ). В някои дни (други непрасешки дни) просто си лежах в хамака, четях книжка, гледах сериали (преди да се счупи лаптопчето ми) и наблюдавах движението на добитъка (да се чете с подобаващо уважение към гостите на хостелa).

– Друга случка : Дойде една група туристки, решиха да идат на дискотека без придружител (нормално един от нас редовно придружаваше групите от бели девойки, понякога не се знае какво може да стане там), съответно след известно време И споразумение аз трябваше да ида да наглеждам ситуацията. Да, ама на една девойка и стана зле, та трябваше да я прибирам (не беше пияна, дума давам, просто и беше скучно). По пътя решихме да се отбием в една кръчма за местни (добре де, една от любимите ми) – само черни, местна салса, барман е бивш бодибилдър и гей, та в момента не може да се установи дали е жена с широки рамене или мъж с гърди, доста от местните приятели се навъртаха там, за по едно-две евтини питиета. От 5 минути на по една кола продължихме вечерта с Алекс, един местен образ, с половин литър ром и “чичо му” Пеле. В този град всички са чичовци и сестри, ако ме разбирате какво искам да кажа. Пеле тренира местния младежки футболен отбор, единствено искаше да си говорим за България, за футбол, за стратегии. Алекс е една друга история : Едно време е бил един от най-вървежните растафари в града. Бил млад, мускулест, с дредлокс до кръста. Най-голямата бирена компания на Гуатемала (GAILLO) го снимала за няколко реклaмни постера. Все още на пристанището има неговото лице от преди 6-7 години с “WELCOME ТО ЛИВИНГСТъН”. Сега Алекс има само един работодател –крека. Колкото и да е нормален в определени момент, всичко се движи около крека. Така е в цялото карибско крайбрежие. Крекът е евтин, достъпен и зарибяващ. И всичите черни момчета попадат в мрежата му.

В един момент започна да ми писва еднообрaзното ежедневие – сън, подобие на работа, доставки, плащания, изпращане на туристи, посрещане на туристи, разходки до дока за да намерим нови гости… следобеден сън, четене на книжка, зяпане на филм, от време на време някои интересен мач (да, имахме сателитна телевизия и най-бързият интернет достъп в цяла Гуатемала), вечер обикновено разговори с гостите, бира, бира, ром, ром… И всяка втора-трета вечер – фиеста!!! Нови хора, нови истории, нови вибрации… Но в един момент всичкото започна да писва. Загубих интереса си към хората, загубих желание да излизам даже извън територията на хостелa… разбира се, излизах по задачи, от време на време за вечеря или за по питие, но не повече от 2-3 пъти на седмица. И реших да си ходя.

Но пък се случи усложнение : Първо се повреди hard-диска ми, ненадейно спря да работи, с всичките снимки за 8 месеца, с всичката музика и всичките филмчета и сериалчета. Не че мога да умра без сериалчетата, но музиката и на-вече снимките бяха недостъпни. И на следващият ден- още по-хубава беда – върнах се за нещо в стаята ми, коленичих на леглото да го стигна и коляното ми попадна на екрана на лаптопа. Които пък реши да стане черен и бойкотиращ ме. И така – паника. Съответно от HP по телефона ми казаха – 30 дена и 130 долара, за да оправят екрана… за харда нямаше и идея. И тогава дойде на помощ Кауч Сърфинг общността и моята гуате-сестра Патриция. За един ден разкраване из града с колата и намерихме кой да оправи екрана за 60 долара и един ден (плюс още един, за да прейнсталират Уйндоуса, които прецакаха с прекалено много форсирани рестарти).Също така намери познат да се опита да поправи hard диска… Тогава се започна с чакането. Една седмица, после още една.

Накрая се оказа, че няма начин да чакам повече, започнах да го искам и накрая ми го пратиха.

И така, поредното прощално парти (3 за 2 седмици, това беше четвъртото), танци, манци, и в пет сутринта дойде наетата от мен и две девойки лодка, почакаха ме да се помотам да си събера багажа… И заедно с изгрева напуснах моят карибски рай, на път към Утила, Хондурас.

За презентацията е нужен JavaScript.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s