or all the crap in the world at one place

Ливингстон, Гуатемала – Утила, Хондурас

Тръгването беше определено за 5 и половина, лодката трябваше да ни вземе от нашия док … и дойде даже по-рано. Да, ама след прощалното ми парти трябваше да прекарам остатъка от нощта с една от най-прекрасните естонки на света … и тя ме светна, че е 5 часа, даже малко след 5, а багажа ми не е оправен. Скочих като ужилен, въобще не ми се тръгваше… и започнах да тъпча всичко в раниците ми. Ама как се тъпче за 15 минути хаос, създаден за над месец престой ?! И как да се ориентирам с махмурлийската ми глава?

Лодкаря дойде, а аз още до никъде. Като капак трябваше да будя спътниците ми, с които тръгвахме заедно на път към Утила, Заливните острови, Хондурас. И вече готов осъзнах, че не си намирам очилата. Търчане напред –назад до бара и обратно за ключове, отключване, палене на светлини – очила няма И няма. В крайна сметка реших да тръгна без тях, заедно с половин час закъснение и всичките ми изнервени спътници. И се започна едно пътуване… с крайна цел да минем разстоянието с пристигане преди 4 часа следобяд, за да хванем последният ферибот вечерта.

25 минути с лодка през залива на Ливингстон до Пуерто Барриос. Заспах в лодката. След това такси до автогарата, за да си взема hard диска, който най-накрая ми беше пратен от столицата. Оказа се че е все така счупен, но са ми взели 200 кецалес, незнайно защо. След това търсене на маршрутка а границата, това стана бързо, ама пък тая маршрутка хич не искаше да върви бързо. В резултат час И половина вместо 40 минути, за да стигнем до границата. На самата граница всичко мина добре – сложиха ни печатите за 20тина минути, ама после автобус – нъцки. 30 минути по-късно : chicken bus (това си е термина тук). Да, ама този реши да обикаля и малко по селата, та се позабавихме малко. Късмета дойде в Пуерто Кортез, където с слизането от чикън автобуса (дойде ми нов термин току що – пиле-bus) се изплъзнахме на един нахален таксиметров шофьор и скочихме в маршрутката за Сан Педро Сула. Е, не и преди да ни обискират и да проверят паспортите ни де. Все пак сме чужденци, може и терористи да се окажем. Особено двете ми спътнички, предполагам че ги издирват в швейцaрия и щатите. И като казах спътнички ,та се сетих – по-безполезни пътуващи същества не съм виждал. Поне 10 пъти се наругах, че не съм тръгнал сам. Сам може би нямаше да се притеснявам те какво искат, дали са доволни или не… нямаше и да се чувствам виновен, че закъсняваме по моя вина (30минути са това, ей, не е шега работа). Колкото и пъти да ги питам дали искат да хванем директна маршрутка, дали искат да хванем такси, дали това, дали онова – все същия отговор. « Амииии, не знаааам, чакай да помислим ». Е какво има да му се мисли, хората казват цена, вие казвате дали тази цена ви е по джоба или не. Някои искаха безумна цена, за да ни откарат до следващата точка. Кой е луд да им даде 200 АМЕРИКАНСКИ ДОЛАРА ?! А едната седна да го мисли този вариант !!! Е, аз тръгвам да търся автобус, пък ти си мисли. И няма да чакам. Жалко, че продължиха с мен.

Та, обратно към историята след това малко лирично емоционално отклонение.
Стигнахме до Сан Педро Сула, там веднага се затичах И купих билети за следващият автобус след 30 минути. Да, ама в Хондурас, както И в цяла Централна Америка, времето е относително понятие. Вместо в 13 часа (което щеше да ни закара почти навреме или поне с някакви бегли шансове), автобуса акостира за товарене в 13 И 30, та тръгнахме към 14 часа. В резултат – пристигане в час пик и “благополучно” … в 17 и пет. Няма какво да се прави, изпуснали сме го, ще търсим хостел. Да, ама мацките решават, че ще вземем такси за 4 пресечки. И таксиметровият шофьор няма как да изпусне да ни каже, че има товарни лодки, карго корабчета, които могат да ни закарат тази вечер в Утила. И съвсем приятелски реши да ни закара срещу скромната сума от 50 лемпира на глава до пристанището. Където пък един също толкова приятелски настроен полицай не пусна таксито да мине, защото било забранено на карготата да качват пътници. Е, пак няма какво да се прави, ще се връщаме. И нашият таксиметров приятел без таксиметров апарат реши да мине да зареди (това тук е обичайна практика – качват те и после спират на бензиностанцията), да спрем след това до 2 банкомата… и накрая ни закара до хостелa и поиска скромната сума от 400, айде от него да мине 350 лемпира. “чакай бе, човек, ние за толкова пари минахме с автобус 4 часа преход, ти сега …” . Той непреклонен, ама и ние не се оставихме – по 100 на човек, 300 общо… колкото е редовната тарифа, както се оказа на другият ден.

И ето ни в Ла Сеиба, Хондурас, в един долнопробен, но евтин хостел за по 100 лемпира на глава. С бумтяща дискотека в задният двор… И без ток, защото тока спря в 10 часа. Естествено и вентилаторите не работят, следователно цяла нощ се потихме, та чак до сутринта, когато тока реши да дойде и вентилаторите решиха хубаво да одухат изпотените ни тела.

На сутринта не се успахме, но мацките решиха да пият по кафе, след което аз прибавих И моето кафе, нови 10 минути закъснение … И с такси към пристанището, час И половина преди отплаването на ферибота, където заварихме не по-малко от 400 местни и интернационални туриста да чакат. Добрата новина след 30 минути чакане беше, че ще има 2 ферибота вместо един за Утила. Лошата – няма да успеем да се качим на първият. Но пък вторият, след 60 минути подскачане през вълните, с неработещи климатици и затворени в една консервна кутия, миризма на повръщано, пот и евтини дезодоранти, накрая се добрахме до Острова на мечтите (поне на нашите мечти).

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s