or all the crap in the world at one place

Леон, Никарагуа

Луксозният автобус на Тикабус ме остави съвсем луксозно на края на града, до една бензиностанция. Това е лукс, лукс, ама после – платил си си вече билета, можем да те оставим на пътя. Да не пропусна да си кажа – Тикабус искат 15 долара за минаване на границата с Никарагуа, където 10 отиват за митницата, а 5 … незнайно къде. Дадоха ми едно картонче, на влизане в Никарагуа, да си го пазя, важи за 30 дена в страната, нещо като виза. Да, ама на него пише 10 доларчета. Е, може 5 да са отишли за митницата на Хондурас де… ама никoй всъщност не ми го каза това. Та, оставиха си ме на бензиностанцията пичовете, казаха ми да си хвана такси, те не влизали в града. Ех, че хубавооооо.

ОК, такси, ама немам местна валута. Питах един човек колко ще ми вземе едно такси до центъра, той ми каза “долар, максимум долар и половина”. ОК, видях едно такси и отидох да го питам. Долар. Добре, да тръгваме. Да, ама той чакал колегата, да дойде и да го смени. После колегата щял да ме закара. ОК, няма проблеми, ще почакам. Дойде колегата, натоварихме се, първият шофьор слезе по пътя, а аз се заговорих с “колегата”. Това-онова, А, трябва да спреш до някой банкомат, че да мога да ти платя. Спря той, изчака ме. 10 мин, имаше опашка. После към хостела, Виa Виa. И там му давам аз банкнота за 100 кордобас, нещо като 4 долара, той ми връща 20, малко по-малко от един долар (1/23 е курса). Ей, къде ми е рестото???!!! Този почва да ми се обяснява че ме бил чакал 15 минути, пък бил oбикалял, за да намери банкомата и после към хостела… Развиках се, не че ми е за 2 долара и малко отгоре, хич не ми е за парите, ама такова нахалство ме вбесява. Този слезе от колата, отвори багажника и зачака да си сваля раниците. A като се развиках и на улицата, той ми каза « Ами извикай полиция, толкова струва », след което се скри в колата и зачака да си сваля багажа. Реших че е тъпо да викам на улицата, точно пред хостела, а пък и не го знам дали няма да тръгне с багажа ми. Употребих няколко неприятни каруцарски израза, взех си раниците и влязох в хостела. Първо впечатление от Никарагуа – добро, ама от хората … Е, казах си, че хората са бедни, като тоя галош, за това трябва да ме излъже така. А пък и сам съм си виновен – да го бях питал колко струва, преди да му подавам банкнотата. Ако ми беше казал тая сума преди да му дам парите, щеше да ме вози безплатно, той щеше да ме оцветява с изрази, не аз него. Ама на – няколкото месеца живот сред туристи ме развалиха, притъпи ми се туристическият инстинкт. Та, ако пътувате в тази част на света, да знаете – първо се пита, после се плаща. Ако веднъж е казал човека цена, даже и да не му е изгодна, това е сделката, той е приел да те вози или да ти продаде за толкова. Няма да те излъже после. Ама ако не питаш – ти си просто поредният бял турист, гринго с пари, що пък да не те обере.

И ето ме в хостел Виa Виa. По-скоро бар-ресторант Виa Виa, с няколко спални помещения отзад.
Via Via То не че са лоши стаите – удобни легла, добра баня, бил съм в много по-лоши. Ама просто нещо липсва – няма контакт с други хора, само съседите ти по легло. Персонала на бара се занимава с клиентите на хостела, ама ни те знаят в коя стая си, нито ти помнят името… Е, като пропуснах да си платя портокаловият сок на закуската следващият ден – веднага се сетиха, че живея там, па си ми припомниха, че им дължа пари. Почти 2 долара за портокалов сок, уж прясно изцеден ( ама друг път). Та… вечер първа – само в хостела, с компютъра си правихме компания. Заговорих се по едно време с единият от състайниците ми, норвежец, та след малко той ме покани да се присъединя към компанията за вечеря. С 2 канадски виетнамки, ходихме на китайски ресторант. Много вкусен ориз, бях забравил колко хубав е ориза, приготвен по друг начин от цетрално-американският. Ама пък за сметка на това над главата ми телевизора доста шумно коментираше поредният мач в Мексико – в почти цяла Централна Америка се гледа мексиканска телевизия, другите държави си нямат (или аз не знам) собствена телевизия. Та, мачовете са предимно мексикански.

След вечеря – Пъб куиз, в нашия бар-ресторант. Само със записване било, вече имало над 10 маси резервирани, т.е. 10 отбора от по 4 човека, понякога и повече. Казаха ми да си потърся отбор с по-малко членове, можело да ме вземат. Питах едни мацки – нямало място при тях. Казах им, че си подритват шанса да спечелят, те ми се смеят. То и аз се шегувах де… ама след малко, след като един друг отбор ме приюти и обявиха темата, тогава пък разбрах, че хич не съм се шегувал. Автомобили. Коли, рийш ли. без да бъда сексист, ама първо съм мъж, второ шофьор, трето живея в Европата и последно – писал съм дисертация –проучване за пазарната ситуация и възможните стратегии на PSA (Пежо-Ситроен), SWAT видиш ли. А пък съм и фен на Формула 1 от десетина годинки.(чакай да помахам на Калин Димитров, който все още ми дължи един брой на списанието Ф1). Не че знаех отговорите на всички въпроси, отборна беше победата. По бутилче Флор де Каня, 7 годишно. Ех, че сладка победа. За малко да спечеля и вътрешната игра, “познай от коя държава е тази марка”, 17 от 20. Най ме беше яд за Татра, как пък ги пратих в Румъния. Ама пак нямаше да стигне, някой направи 19/20, което не можех да го повярвам, особено като имаше 2 китайски и една индийска марка. Карай, просто една бутилка по-малко. Последва споделяне на наградите, срещнах едни ирландки, които познавах от Ливингстон. Те пък бяха в отбора на състайника ми, 3-то място. Дискотечки, прочие …

Ден втори – обиколка за снимки. Пък и да си намеря по-социален хостел. Виa Виa е 7 долара. Което е почти горната граница за хостел в Леон. И в него се чувствах изолиран. Та сега за Леон. Ами… поредният колониален град. Цветни къщички, прави улици. Все едно бях в Антигуа, Гватемала. Или пък Сан Кристобал, Мексико. И още няколко подобни. Започна да ме уморява това архитектурно еднообразие. Хората са различни, усещането е почти различно. Ама като някой гледа снимки от 4 абсолютно различни места- ами еднакво е.
Доста графити по стените говорят за революцията.Преди много време тук също е имало комунизъм в някакъв тип, диктатурата на Сомоза, която е била обърната по гръб с доста кръв. И сега навсякъде се слави тая революция, чак е малко странно – игрална площадка, а до нея графити с някакви брутални сцени. По време на диктатурата Никарагуа даже имала политически връзки с България, ходели си хората на обменни начала, особено никарагуанците ходели в България. За това и толкоз Лади има тук – братска дружба между народите. Срещнах и местният луд – някакъв тип, облечен като Майкъл Джаксън. Докато снимах един чикън-бус, той се изпречи пред камерата, та дойде да ми досажда. Забранено било да се снимат хора тук, да съм изтриeл снимката и прочие. Ама пък се заговорихме за моята страна, оказа се, че я знаел, даже ходил там преди не знам колко години. Едва се откачих от него накрая.

За презентацията е нужен JavaScript.

Та, поразходих се, огледах градчето, огледах няколко хостела, споменати в една брошурка и докато обикалях, мернах през едни отворени врати някакво вътрешно дворче, нещо ми заприлича на хостел, така и се оказа. Е, казва се Чили Инн., което повече подхожда на ресторант де, ама … като го огледах – симпатично, на по-ниска цена от моят – решено. Като се върнах в Виa Виa, се запознах с новият си съквартирант, Майкъл, dutch, който над година живял в Канада, много интересен младеж. Седнахме да лафим, от приказка на приказка – няколко часа. Така и протече деня. На следващият единодушно се преместихме с него в Чили Инн, където компанията веднага порасна значително. Дойде една моя позната швейцарка, после се присъединиха още 5-6 младежи и девойки, те ти тумба. За следобеда гледахме Ел Класико, а вечерта заформихме едно скромно хостел парти. Хостела предлагаше 2 безплатни коктейла всеки ден на всеки гост. Ето това ако не е перфектно отношение!!!
За следобеда гледахме Ел Класико, а вечерта заформихме едно скромно хостел парти. Хостела предлагаше 2 безплатни коктейла всеки ден на всеки гост. Ето това ако не е перфектно отношение!!!

В следващите дни близах рани от партито, поредният тежък махмурлук, ама то без това няма как май. Ходих и до крайбрежието. Малко селце на 15тина километра, с прекрасна плажна ивица и перфектно пусто. За първи път май виждам толкова прекрасен плаж, който да не е разработен. В горният му край се влива една голяма река, по средата една голяма скала… приказка. И хората наоколо едни услужливи, всеки ти обяснява какво е наоколо, накъде да ходиш. Бедни хорица, ама много човечни. Разходка по плажа и обратно в града. Засърбя ме вече да тръгвам пак на път, застоях се нещо в този хостел.


На следващият ден пакетирах набързо и към 10 се измъкнах благополучно от хостела. Майкъл, който уж щеше да тръгва с мен, се отказа, в полза на компанията от швейцарски мацки. щял да ме настигне в Гранада. Ех, какво ли не правят някой « мъже » заради фусти… Мислех да стопирам целият път до Гранада, но ме посъветваха да взема автобус поне до Манагуа, столицата, защото прекосяването и било доста по-опасно от самият стоп, а пък и за такси от край до край щели да ми вземат много повече, отколкото струва автобуса. Така ми казаха и страшно любезните собственици на Чили Инн, а после и таксиметровият шофьор, който ме откара до автогарата. Този път, без премеждия, таксито струваше долар, даже взехме една бабa по пътя, закарахме я до тях, на другият край на града, шофьора ме попита първо дали имам нещо против (как пък ще имам против – карай, бабата е с предимство), след това ме закара, че и ми посочи точният автобус.

А този автобус беше уникален. чикън-бус, на около поне 40 години, ако не и 60. Докато седях вътре и чаках да тръгнем, се изреди цял керван продавачи. Качват се отпред, стигат до последната редица и се връщат. Едва се разминават. За 15 минути поне 50 продавача минаха, жени, млади момичета, деца, младежи, тук-там някой чичо. И какво ли не продаваха – вода в найлонови пликчета (7 пъти), бананов чипс (7 пъти), сладки, дъвки, чорапи (?!) , всякакви традициопнални неща за ядене, слънчеви очила, батерии и фенерчета, шапки (??!!!) , витамини и някакви други хапчета. Даже си включих диктофона на телефона да записвам всичко, което минава около мен. За съжаление после този телефон го откраднаха, та списъка си отиде с него. Като капак, покрай автобуса обикаляха други лели с кошници, та всеки, който се покаже на прозореца (прозорците се отваряха, слава Jah-Раста-Кришна-Аллах-богу) беше обстрелван с оферти. Направо уникална ситуация. И това не беше единственият автобус – поне 10 автобуса имаше чакащи. Накрая все пак тръгнахме, продавачите се изнизаха… тъкмо излизаме от града, автобуса намаля и хоп! – 3 момченца с кошници се мятат вътре и пак целият цирк с викането, приканването да купим нещо… Ех, Централна Америка, това си е част от флората и фауната.

Пътя до Манагуа беше потресаващ. 70-80 километра ги взехме за около 3 часа. Дупки, дупки, по едно време път нямаше, та се движехме с 20… Може би има някъде дублираща магистрала, която се плаща, та за това тук беше така. Така и не попитах. Само се лашках насам-натам.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s