or all the crap in the world at one place

Към Монте Верде, Коста Рика

След Либерия рано сутринта хванахме автобус за Самара към 11. Учудващо, с Камила не се бяхме карали цяла сутрин. Още на вечерта си бях казал, че пътуването ми с нея е в края си. Просто не ми се грижи за недоволни деца по пътя ми. Иначе е добър човек, ама не мисля, че мога да пътувам с нея. А започвам и да си мисля, че пътуването може да го бъде само между двама човека с близка възраст, поне емоционална такава.

Автобусът беше като нашите градски автобуси – едно към едно… само дето е за междуградски. Всъщност е само за около 60 километра, след това изчакахме друг за Самара, който малко повече приличаше на междуградски… Цените в Коста Рика започнаха да ме болят – за една биричка по пътя : 2 долара. За запалка – долар. Още по-гадна е паричната им единица : един долар е 510 колонес. Като ти кажат 1500, ти става едно гадно под лъжичката, нищо че са само 3 долара.  В крайна сметка се свиква, цените не са толкова по-високи от Гватемала, само дето там не усещаш как ти хвърчат парите. А тук ти се завива свят, като ти треснат една сума от 4500. Колонес, ама пак ти се завива свят.

Плажа на Самара – ляво

Плажа на Самара – дясно

Самара – нямах идея къде да спим, бях решил да оставя този път Камила да намери подходящо евтино място. Предната вечер се подразни, че само аз питам, разпитвам, уговарям се и прочие…  Та сега реших да е неин ред. Е, справи се де. Имаше си пътеводител, един « Lonely planet », в които споменаваха за къмпинг. И ето ни в къмпинга, точно до един намазан бар с хотел, разпъвам  палатката. Купих си палатка и хамак от Никарагуа, де да знам защо и двете, ама много ми се прииска да си имам хамак, един просто ми се лепна в очите и трябваше да го купя. Та сега си имах около 2 кила и половина отгоре, цялата ми раница стана едни 25 кила поне, едва я мъкна на моменти. Ама се свиква.  Та, палатката е опъната, оставих на Камила да избере къде да я опънем, за да няма недоволства после. Да, ама на нея все пак нещо и накривя, почна пак да си мърмори под сурдинка, тогава не ми издържаха нервичките. Казах и, че ми е писнало от мърморене и мрънкане и че от утре ни се разделя пътя. Последва един мини скандал, все едно сме двойка от 10 години… после си взе раницата и демонстративно си тръгна. Амиииии … добре. 🙂 щом така си решииииилаа тииииииии …. Седнах да изпия една биричка, да си успокоя нервите така да се каже (извинение за една биричка винаги ще се намери). След час тя се появи, намерила къде да спи, канеше ме на вечеря, да се разделим по приятелски. ОК, това нещо, разделянето по приятелски демек, го мога вече толкова добре. Накупихме продукти за готвене и отидохме да готвим в хостела и. Който пък се оказа притежаван от една готина двойка франсета, които пък го оставяха в ръцете на една още по-готина двойка френски швейцарци. С вторите веднага завързах един дълъг разговор, май си говорихме към два часа, даже не ми се тръгваше от там. Сигурен съм, че ако бях решил да остана на другият ден, щяха да ме поканят да бъда гост без да плащам – на другият ден собствениците заминаваха за няколко месеца във Франция и всичко оставаше в ръцете на швейцарците.

С две думи за тях, защото наистина ме впечатлиха : Той, дърводелец, расъл в лошите предградия на Париж, работил и като клоун, като жонгльор, наистина земен пич на моите години. Тя, с икономическо образование, но решила да се занимава с масажи, специализирала се в шведски масаж, иска да си отвори салон за масажи. Спестявали известно време, работейки в Швейцaрия,  преди това той бил известно време блокиран в Реунион, нямал пари да се върне обратно. Решили да пътуват и да си намерят място, за да реализират мечтата си – да си отворят хостел в дърветата, с къщички по дърветата. Обикаляли Централна Америка 6 месеца, живели в няколко различни държави, но все още не знаят кое е най-подходящото място. Идеята им е да се върнат да поработят в Швейцaрия, да спестят пак пари и да реализират проекта, когато го намерят.  За такива хора мога да кажа, че са “солта на земята », простете ми клишето. Просто ръка за ръка (още едно клише) вървят напред и се борят за мечтата си.

Както и да е, вечерята свърши, разделих се с всички, изразих хилядите си благодарности към Камила, която ми направи гуакамоле, не бях ял гуакамоле от месеци. След това палатката се оказа адски комфортна, побра ме с всичкия ми багаж, зяпах светкавиците над океана и се подготвях за прехода на следващият ден.

картата на региона

Ден – следващ. Предходният ден ми беше направило впечатление колко по-чиста и уредена е Коста Рика в сравнение с другите централно-американски държави- чисто, ама чисто. Никoй не хвърля нищо по пътя. В другите държави можеш да видиш как всеки хвърля от автобуса я празна бутилка от кола, я кутийки, я празни торбички. По пътя преди, по-скоро покрай него – кочина. Заринато от боклуци. Даже от лодките хвърляха, директно в морето. До всяко пристанище плуват поне няколко бутилки, а под водата можеш да видиш каква кочина е. Само до пристанищата де, покрай плажовете е чисто. Та, Коста Рика ме oчуди с чистотата и добрите си пътища. Да, добри, ама… не навсякъде. В този ден трябваше да мина около 120-150 км. Не повече. Отне ми почти целият ден. Станах рано, ама се помотах, както винаги. На пътя бях в 11. Стопа провървя, ама пък чичото ми поиска пари, за да ме закара до първият град, където мога да хвана автобус. Е, поиска ми 2 долара за 40км. Карай, става, бързам все пак.  По пътя успяхме да поговорим за живота, за какво ли не. Той, на 54, има 7 деца от 3 жени. И това е абсолютно нормално.  В момента си изкарва хлябa като шофьор на микробус за  туристи, ама пък конкуренцията е голяма. Обикаля пътищата по цялата източна Коста Рика и едва свързва двата края. Съжалих, че се пазарих да ми свали цената от два на един долар, за да ме закара. Много сърцат човек. Като ме остави на разклона, от където можех да стопирам и да хвана автобуса (ако стопа не стане) , слезе от колата, за да ми свали багажа, пожела ми много хубави неща и завърши с едно “Пура Вида”. Това е типичното костариканско отношение – Пура Вида, чист Живот, всичко е наред, живота е прекрасен.

Стопа не сполучи, махах над един час без никакъв успех. В 1 мина да ме вземе автобуса, в които научих друга прекрасна новина- от Пуето Наранхо, докъдето стигаше автобуса, към другото пристанище на полуострова нямаше директна връзка. Трябвало да хвана фери до Пунтаренас, от другата страна, после друго фери на обратно, поради което изпускам автобуса си за Монтезума, моята крайна цел. Супер, а?! Все пак така нелюбезният шофьор на автобуса ми обясни, че има някакъв много лош път, които свързва двете градчета, ама било много опасно, тинтири-минтири. Аз пък си имам мачете.  Остави ме на един разклон преди Пуето Наранхо, да чакам на стоп. Ами… ще чакам, бърза работа нямам. Мина един джип такси, поиска ми 30 долара, за да ме закара. За 35 километра??!!! Ааааайде не на мен тея. След 40 мин чакане спря един пикап, общо 3 коли бяха минали, добре  че този спря. Да, ама отиваха до едно селце по средата на пътя. Можело да ме закара, ама за 8-10 долара.  Толкова му струвал бензина до там и обратно. Което си беше май истина – пътя може да се мине само от добри пикапи и 4х4 машини. Никакви ниски оси. Само камънаци, петокласен път през планината. Даже в пикапа трябваше да се държа, за да не се лашкам през цялото купе. Та, стигнахме до Рио Гранде, селцето демек, закараха ме до края на селото и видяха едно джип такси пред един ресторант. шофьора ми, един смугъл чичо,  каза да оставя на него да преговаря за цената. Паркира, слезе, пита. Пак ме очарова това отношение. Веднага, като кажа че не съм гринго, че съм от майната си, за която само са чували (за държавата говоря, извинявайте), като обясня къде съм бил и къде отивам (не че ми е ясна толкова втората част), та веднага стават толкова добри, нормални, чисти и сърдечни хора. Трябва да си направя тениска « НЕ СЪМ ГРИНГО или израели ». незнайно защо, винаги ме питат дали съм израели, а тук не ги харесват много – това по разбираеми причини, които нямат нищо общо с религията им, просто с поведението им.

Пак се отплеснах 🙂 Ама пък ако  бързате да разберете “И кво после”, пък прескачайте по 4 реда. Няма да се разсърдя, честна пионерска.

Та, таксиджията първо каза « Ще те закарам за една лимонада ». После ми каза « Ааааа… 8 долара ». Последва пазарене, пак обясних, че не съм гринго, че имам общо 8, за да стигна до Монтезума. От негова страна : А бе, знам ви аз, гринговците, пазарите  се за 2 долара, после харчите по 450 долара за една вечер в бара. Е, с тея 450 долара ме “скинA ». Смях се поне 30 секунди, не очаквах такъв хумор в този момент. През това време той ми натовари раницата и ме срита « айде скачай, няма време, ще изпуснеш автобуса ». «Добре де, колко ?! ». « А бе без пари ще те закарам, качвай се, че няма време !!! ». Айде ново двайсе. Дали наистина ще ме ме закара без пари ? Ами колкото и да не ми се вярваше – без пари ме закара, остави ме на спирката и изчезна. Пура Вида !!! Автобуса пък  беше минал преди час, следващият чак в 5 и половина. Пийнах една биричка в един мъжки бар в центъра, насладих се на всичките постери с голи мацки (‘Сега се чудя защо не снимах там) от вътрешната страна на бара, поговорих си със собственика за мацки, смисъла на Пура Вида и автобусното разписание и се запътих към края на селцето да стопирам. Стоп, ама нейсе. Повечето или ми махаха радостно, подминавайки ме, или пък не ме виждаха, ама хич. Че и притъмня, та реших да се върна на спирката, да не би пък и автобуса да реши да ме подмине.  Той пък взе, че типично по центроамерикански, закъсня. С половин час.

След лашкане около 2 часа по завоите, за около 70км преход, в около 9  стигнах до Монтезума. Едно малко плажно сърфистко селце. Кално. От автобуса ме подхвана един младеж, който знаеше къде е отседнала моята приятелка Мария, една норвежка, с която се бях уговорил, че ще ме изчака там. И която даже видях по пътя към хостела, седнала в един ресторант. Самият хостел – нищо особено. Стая само за мен, ама без баня и тоалетна за 10 долара.  По костарикански стандарт това е евтино (макар, че се убедих, че има и по-евтино, заради слабият сезон). Последва една нощ с ром, почти се стигна до бой с местен сърфист (горкото момченце, тестостерон плюс опиати му повлияха доста отрицателно на имиджа), тропическа буря и много разговори. И вместо да останем само един ден, както беше по план, с прекрасен махмурлук, с Мария решихме да отплаваме ден по-късно. Следваща посока – Монте Верде, Пунтаренас. Високо в планината. Един загубен ден, мотане по плажа, който с нищо не беше различен от всички останали плажове. Почуствах как ми писва от жега, палми, плажове, сърфисти, американци-туристи,  а бе като цяло от пътуване ми писна – за 4 дена стигнах от моят малък царевичен рай до Монтезума в Коста Рика.

Местното училище

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ден следващ : бързи, бодри, сръчни, хванахме автобуса, после фери и от Пунтаренас – друг автобус за Санта Елена, градчето до Монте Верде. От 8 сутринта до 6 вечерта. Стана ми ясно, че съм изгубил изцяло ищаха си за пътуване – нито знаех къде отивам, нито къде ще спя, абсолютно ми беше все тая. Даже не знаех каква е разликата между Санта Елена и Монте Верде. Просто си се лашках с автобуса, още 5 часа и половина. За да пристигна в едно доста по-хладно място, с дъжд и кал и да се набутам в поредният хостел, препоръчан от пътеводителите. Ето ме в Санта Елена.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s