or all the crap in the world at one place

Ко Самуи – Краби – Чианг Маи

Ето ме, няколко дена по-късно, вече на 6 часа на север от Бангкок, в един автобус, с оставащи пред мен още 5 часа път до Чианг Маи. Тръгнах вчера в четири следобяд от Краби, доста южен Тайланд , а сега е един и 40, пак следобяд, вече северен Тайланд. Гладен съм, рошав съм, чувствам се лекинко мазен и съм адски, ама адски щастлив. Излязох от състояние «Турист», връщзм се в състояние «Пътешественик – раничар». В автобуса около мен има само тайландци, нито една бяла кифла с куфар, способен да побере малко агънце и придружаващата го салата. Срещам локално население, които се опитват да ми помогнат, вместо да ми изцедят и последната стотинка. Пак почнах да срещам исгински хора, жалко, че не мога да ги разбирам. И започнах сам да си търся и избирам Пътя, къде ще спя и колко ще стоя. Върнах се, хора, върнах се !!!!

Как се стигна до тук … ще се опитам да е накратко, колкото мога да пиша кратко.

Последният ден на Самуи го прекарах в плажуване и една дълга разходка по плажа. Мислех да успея да мина два плажа, едва стигнах до края и на единият. Плажът е Мае нам, съседният от другата страна на Бо Пут. Страхотен плаж – ситен пясък, малко хора, топла вода, хубави ваканционни места. Видях поне 3 места, на които бих могъл да остана, може би едното е малко по-скъпо и малко по-семейно. Доста руснаци и японци на плажа, но на определени места. Сигурно самото ризортче е препоръчвано у тях и за това го пълни само една националност. Имаше и едно доста хипарско излеждащо селище от артистични бунгала, със сигурност място за страхотни преживявания.

Ето и малко снимки от плажа.

За презентацията е нужен JavaScript.

След като го извървях, реших да се върна пеша по пътя, да видя какво има по него. Страшна грешка. Комбинациятта вода плюс сандали беше успяла да ми направи едни хубави мазоли на пръстите на единият крак, та тези 4 километра пеша накрая ми се видяха като 40. Куцукайки едва стигнах до бунгалото. По пътя открих единственият хубав пазар напоследък – доста видове храна, готова, зеленчуци, плодове и … варена царевица. И я продаваше един светъл чичо… исках да го питам дали е нашенец. Много и се зарадвах на царевицата. Някакси миличко и родно – мамули варена царевица. Натъпках се с варена царевица, взех си и пържена риба… оставаше само една биричка да си отворя. Жалко само, че след това трябваше да куцам още 3 километра.

На другата сутрин трябваше да ме вземат в 6 и 30, за да ме закарат до пристанището. Още в 6 и 15 ми се разхлопаха на вратата, че шофьорът бил дошъл и ме чакал. Еми да чака, кой го кара да подранява. В 6 и 28 излизам с раницата на гръб и онази мръхла, рецепционистката (а ве жената на шефа), ми подвиква « Хъриии, хъриии, гоу ту дъ паркинг лот, таксис уейтиии» (превод на български «Бърже, бърже, бегай на паркинга, таксито чакааа»). Викам си дали да и шлевна една реплика от рода на «Млъквай и си виж часовника», ама нали съм един добряк, няма да си развалям настроението сега я. Лична неприязън към нея имах, откакто ме остави без интернет една вечер, пък после ми се обяснява, че може пак да се случи, заради гръмотевиците, да не изгорял модема.
Та… едно микробусче ни събра от всички крайща на острова (и от всички националности). Шофьорът явно беше се изнервил още от мен, първият за вземане, после едни китайци с дете го довършиха и той беше видимо недоволен, та караше като един Сена и за малко и да свърши като него. Много припряна нация значи, тий островните тайландци. Нервни кОмаре.

Ферито тръгна в 9, стигна в 9 и 30, тъкмо хубаво си бях заспал. От там, Суратани, директно от кея, един автобус ни чакаше, едва ни натовари и тръгна. Седял е и е чакал само нас. И газ, газ… към Краби. За под 3 часа стигнахме на «автогарата» там. Кавичките са заради постройката тип временна колиба от ламарини плюс ламаринен навес и едно малко тясно земно пътче отпред, което ползват за автогара. Автобусът влезе там на задна от главният път, защото иначе няма как да обърне, веднъж влязъл. И оттам ми предложиха транспорт до гестхауза ми, само за 100 бата, 21 километра били до там. Което се оказа вярно де – самият Краби не е на водата, ами отдалечен и е отправна точка за различните плажове наоколо. Та, навих се аз за 100 бата, претръпнал съм вече, пък са и 5 лева, не е кой знае какво.

Гестхауза «Зеленият лист» се оказа на два километра от плажа на Ао нанг, на върха на баира. Което си е добре, ама само на слизане. Е, поне цунами няма как да стигне до него. Стаята беше перфектна. С главни букви. Може би най-хубавата стая, от уредените от чичака ники. С тераска, климатик, хубава голяма баня с Канализация. И едно невероятно голямо и бяло легло. В което веднъж като легнеш, няма ставане. Е, имаше и малкият недостатък да е точно над рецепцията, където пък шефчето много обичаше да надънва я телевизора, я радиото, я да играе с тригодишната си щерка. Ама простено му е – много хубав и усмихнат бовек. Първият, който протегна ръка да се запознае, Чоук се казваше, май на моите години. Първата вечер там се оказа рожденният ден на жена му, та имаше парти до късно вечер, точно под тераската ми, ама пък и аз не се бях засилил да спя. Даже, като излизах да заредя биричка от магазина, ме каниха да седна с тях, подаде ми шефчето чашата си с малко уиски и мноооого вода вътре. Викам си «да пия, да не го обидя, или пък ако пия точно, ще го обидя ?». Пих. При мен важи традицията «на подадена чаша не се отказва», където и да съм по света.

Самият Ао нанг не е нищо особено като град. Прилича малко на, хмммммм, Ахтопол, примерно, ама само далечно сравнение. Една главна улица се спуска от хълма по плажа, от двете и страни е целият търговски живот на градчето – хотели, хостели, магазини, сергии, турагенции, тараби с храна, МакДоналдс … От там Главната завива покрай самият плаж и по нея има само кръчми, ресторантчета и «бутици», т.е. 55 малки дупки, в които продават абсолютно едни и същи боклуци. Чак се зачудих наистина ли всички зареждат стока от едно и също място – търсих си някаква тениска, така и не намерих, наистина само боклуци.

Плажът на Ао нанг е страхотен, с един червеникав и леко едър пясък. Сигурно би бил затрупан от туристи, ако времето не беше постоянно облачно, все пак в дъждовният сезон сме. Иначе мястото е много живописно – от ляво, с лице към морето, една голяма обрасла с растителност скала, сигурно поне 100 метра висока, минава по цялата дължина на града, т.е. на Главната, чак до плажа. От дясно – пак скала и няколко малки островчета. Отпред, още едно островче и няколко стърчащи от скалата големи скали. И на стотина метра от плажа започва плитката част, та се образуват едни големи вълни. Приказка. Наистина красиво.

Имаше и едни табели, страшно красиви също. Имаше нарисувана вълна и пред нея едно малко човече, което все едно качва стълби. И надписа «Цунами хазард зоун. В случай на земетресение, качете се на високо или бягайте към сушата.» Прекрасно, нали ?

Исках да отида от там на другите плажове наоколо – Тонсай, което е на Пи-Пи островите и Райли, четири плажа в скалите на юг от Ао нанг. Да, ама беда – заради красивите вълни лодките, които тръгват от кея до плажа, не могат да излязат от залива. Греда. И като комбинация, лодките за дайвинг също не могат да излязат. А бе, с една фраза – лодка не може да тръгне от там. Имало начин за единият Райли плаж, ми каза един чичак туктук, да ида до Ао намао, другото плажно градче на юг и от там мога да ида с лодка, защото там нямало вълни. Много интересен чичак, като физиономия. Видимо обича да попийва, лицето му го издава, и с едни много усмихнати бръчки около очите, опита в продължение на 20 минути да ми обяснява на невероятно лош английски какво иска да каже. Успя. Налучквах смисъла от всяка пета разбрана дума и му повтарях изречението, за да видя дали е това. Понякога уцелвах, понякога хич, та пак и пак се опитваше да ми обясни. Голям колорит. Като го срещнах пак на същото място след час, нямаше как да не го помоля да го снимам.

А какво може да се прави в Ао нанг в дъждовният сезон – почти нищо. И двата дена, след като обикалях да си търся тениска и рибарски гащи, засядах на плажа, с книга, биричка и камерата с дългият обектив. Много е интересно да снимаш хората отдалеч, когато не знаят са снимани. Малко воаьорско. Но пък стават хубави снимки. Какво друго може да се прави ? нада. Ничего. На втората вечер играха Испания и Холандия, голям мач, викам си «Ще изляза, все някъде ще го дават, видях ирландски пъб, поне там ще има фенове». Мачът е от 2 през нощта, излизам в един, догледах първият мач с шефчето Чоук (да, точно както се пише на английски), излизам, едно място (уж интересен хостел, пълен с туристи) го пропускам в тъмното, защото е затворен с метални щори отвън. Ирландският пъб се оказва пълен … с 3ма души от персонала и 5 кротки английски момченца, подредени мирно пред бара и вперили всички очи в рекламите по телевизията. Трагедия, уважаеми телезрители, ужасна трагедия. На сушата няма какво да се прави, на плаж няма смисъл да се ходи, вечер улиците пустеят,а лодка не може да напусне залива. Не греда, ами гредоред. Почувствах се като Испания след мач с Холандия, като Икер Касиас след среща с Ван Пърси и Робен. Е, може би не чак толкова унижен, но пък тотално отчян.

Прибрах се в невероятно комфортната ми стая, на края на Вселената, изгледах мача по интернет и го реших – МАХАМ СЕ. Далеч. Като от тази страна на Тайланд няма какво да се прави – отивам на Север. Чианг Май е според някаква класация един от най-хубавите градове на света, ще е кощунство да не го видя, пък даже и да вали, нали не е на плажа. Речено – сторено. На сутринта помолих Шефчето Чоук дали може да се обади до автогарата да пита за автобуси и влакове до Бангкок, той ми вика «Споко, ние си имаме автобус, следобед е и на сутринта ще си там». Даже щели да ме вземат от тук в 4. Оказа се, че както винаги той е на печалба, защото автобусният билет за абсолютно същият автобус в 17 и 30, за който и аз знаех, е 500, а той ми взе 600 бата. Но пък и аз не бях на загуба, защото вземането от хотела ми спестяваше сам да си плащам за превоз до автогарата, което е повече от тези 100 бата разлика. А бе, машината на тези тур-травъл -кооперативи работи много добре, признавам им го. Всеки може да ти продаде билети за доста неща, само ти дава една фактура с име и дата, слага един печат «Платено» и после те си се оправят помежду си. Лошото е, като попаднеш на мошеници, които те товарят с повече от допустимото, за това има само един съвет : Внимавайте. Информирайте се и внимавайте.ь

В микробуса, на път към «автогарата», се налюбувах на туристите за последно : Двойката франсета зад мен не спря да говори за това колко е важен мача довечера (Италия-Анлия) за тяхното класиране напред (явно ПАК искат да спечелят световното). Двойката чичи-леля аржентинци изснима на видео целият пейзаж около пътя. Оказаха се много готини, после се заговорих с чичето, ходили да тичат маратона на Сингапур (или на Куала Лумпур, кое ли беше?), пък решили да си удължат трипа до Тайланд и после Ханой. Ето това е духа, който искам да имам като стана на 50. И да тичам маратони искам. Накрая се качи и една японка (може и китайка да е, ама иди разбери), която беше помъкнала със себе си целият си гардероб плюс учебниците, плюс още не знам какво. Може да е на Околосветско де, кой ли я знае.. като си припомня и аз преди две години с колко кила багаж бях.. а сега раницата ми я премериха 6.5 килограма на летище София.

Пак от „автогарата” на Краби, автобуса тръгна с 30 мин закъснение и последваха 11 и половина часа до Бангкок, с една смяна на автобус в Суратани. Където за малко да откъсна главата на шофьора на първият автобус, защото ме прати да търся свръзката на ЖП Гарата, и като стигнах до там, се обърнах, за да видя как всички вече се качват във вторият автобус, спрял пред първия. И аз съм си зАспа де, ама защо така ме дезинформира ? Както и да е, в 5 и 40 ни стовариха още спящи близо до Паметника на Демокрацията във Бангкок и веднага ни обкръжиха рояци туктуци, та и истински бакшиши, с техните розови таксита. УЖАС. Като гледах толкова неориентирани физиономии около мен, как не знаеха наистина къде са и като си мислех, че сега туктуците ще ги изсмучат с поне 100 бата, за да ги закарат на 500 метра, ми стана жал… ама чак сега ми дойде да съжалявам, че не вдигнах ръка и не казах «Който не знае къде се намира и иска да иде до Као Сан Роуд – след мен». Ама пусти срам … или притеснение. Тогава исках просто да се махна от рояците туктуци и адски ми се спеше. И след 500 метра Као Сан избухна пред мен с цялата си мощ. Тълпи пияни бели младежи и девойки, от всякъде се чува крещене, музика, и едновременно мача, Италия върсъс Англия. И точно когато бях по средата на улицата, всичко избухна – англичаните изравниха. Всенародни тържества. Всички май не харесваха италианците. Поне това се чу – 1500 човека на малката улица изригнаха. Едновременно с това от всякъде продължават да те дърпат досадните туктуци и тези, които канят да седнеш в бар или да влезеш в хотела. С една дума – Вавилон. Едновременно прекрасно и ужасяващо.

Аз побързах да се измъкна, целта ми не е да гледам мач, а да измина още 12 часа с какъвто и да е транспорт на север. Стигнах за 15 минути до едно площадче, близко до предишното ми убежище, на което бях виждал тръгващи автобуси с туристи. Билет нямах, турагенциите са затворени и не мога да си купя, но пък имах план как да се примоля на шофьорите да ме измъкнат от този Ад, с няколко банкноти в ръката, естествено. Да, ама единственият автобус, който видях там, тръгваше за Ко Тао, където не ми се ходеше пак. Някаква шефка се въртеше там, изглеждаше като че знае всичко на този свят, та я питах и за автобус за Чианг Маи. Оказа се, че наистина знае – има автобус от този площад, за туристи, ама тръгва чак в 6 следобяд. Което за мен не е вариант, искам да съм там до вечерта, нормално легло, а не втора вечер да спя на седалка. Имало и друг вариант – с такси до Северната автогара, от където тръгвали всички автобуси на север, естествено. Колко струва такси до там ?? Ооооо… много е далеч, към 200 бата ще излезе, един час е пътя до там. Естествено, еди чичак туктук се примъкна веднага, каза че и той ще вземе 200. Не склони за по-малко, а пък и на кой му се разправя в 6 и малко сутринта. По бързи сметки, ако остана за деня около Као Сан, пак ще изхарча някакви пари. Ако пък тръгна с градски транспорт до там, поне 100 не ми мърдат. Та – с чичака. И полетя туктука Вихрогон, на слалом между таксита, автобуси и други големи коли. Той беше единственият смел, да кара с туктук по булеварди и магистрала. Даже предложи да ме закара до Чианг Маи, срещу 10 000 бата. С туктука.

И така, в 6 и 37 вече имах билет за автобуса в 7 и 25. На истинка автогара, с 99 сектора за тръгване на автобуси. И само местни, грам бял турист нямаше. Кафе за 15 бата. Автобусният билет излезе 438 бата, около 20 лева. Е, този Тайланд май е малко по-евтин. За автобуса имаше и различни класи – ВИП, първа и втора. Моят си беше втора класа, но пък автобусът си е супер. Не е слипър, т.е. седалките не падат толкова назад, но по друго не се различава. Двуетажен, доста удобен. Мисля, че Биомет и Груп могат да вземат пример от тях, както и от културата на шофьорите. Която, поне при Биомет, се оказа въобще не на ниво, но тва е една друга тема. А тук… тук даже шофьор на съседният автобус, който ме видя че държа малка раница на гръб, кафе и цигара в едната ръка и се опитвам с другата да сложа раницата във багажното отделение, се затича да ми помогне. Както казах, добри хора има навсякъде.

И ето така. Вселената проработи пак за мен и вече почти съм стигнал до Чианг Маи. Там трябва и да си намеря къде да спя, но това хич не ми се струва проблем. Все пак, ако няма гид за оцеляване в непознати градски условия с раница на гръб, аз мога да го напиша. Умре ми сиганката, дет’ се вика.

Но преди да седна да го пиша, мисля да си взема един душ и да си отворя една биричка. Хайде, хубав ви ден на вас 

ПП. Сполай ви, добри хора, че ми четете писанията. Имам една молба, към всеки, който може да откликне – дайте по един коментар какво още може да се напише, с какво прекалявам (освен с отплесването, ама това не може да се промени), какво ви интересува повече, какви детайли… Виждам, че има четяемост и искам да ги направя тези пътеписчета интересни за всеки. Само за снимките не ми казвайте – знам си го, снимките са обработени, но трябва малко по-добра интернет връзка, за да кача такова количество. И има малко работа по оформлението на страниците. Това е, простичко и времеемко.

Но, каквито други идеи имайте – давайте. Ще се радвам, ако мога да ги удовлетворя.

3 коментара

  1. Dix

    Аз мисля, че отплесването е добре. Все пак е интерсно да видиш мястото / ситуацията през очите на някой друг, а не просто да четеш рекламна брошура ;).

    16/06/2014 в 04:14

  2. Vania

    Страхотен пътепис! Харесва ми, че не си прекарал стандартно на Пукет и Патая, не си плащал една торба пари за организирани екскурзии и 5 звездни хотели, вътрешни полети и…куп организирани неща.
    Предстои ми да направя подобно пътешествие през дъждовния сезон и бих искала да задам няколко въпроса.
    През кой месец си ходил?
    На Ко Самуи ставаше ли за плажуване и там къде нощува, тъй като споменаваш бунгала?
    Би ли ми препоръчал район за нощувка във Банкок.
    Благодаря ти предварително.

    25/04/2017 в 12:53

    • bodrimir

      здрасти Ваня. Пиши ми направо през Фейсбук, ще е по-лесно да обяснявам и да отговарям на въпроси. Потърси ме като … Бодримир 🙂

      27/04/2017 в 15:35

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s