or all the crap in the world at one place

Карибска Коста Рика


Вече 3та вечер съм отново в Карибите. В момента в Пуерто Виехо, за първа вечер. Намерих си едно доста примитивно хостелче, което ми иска само 3 долара, за да си опъна хамака. Е, моя си хамак, от тях само дърветата, ползвам баня и душ. Е, почти без пари е за Коста Рика, ама пък за какво точно плащам… А, за да ми пазят багажа. И за душа. Студен душ, макар че тук “студен” е доста различно понятие, водата е даже приятно топла.

Да разкажа отначало сега.

Тръгването ми от Монте Верде се забави с три дена. Зелената дупка не искаше да ме пусне. Първо валя, после имах махмурлук (но комент), после пък се заговорих с една интересна мацка, дъщеря на мисионери, пропътувала двете америки много пъти, проповядвайки щастие и любов, та се заговорихме за около 6 часа… та на сутринта пак не успях да се събудя за автобуса. Усещам как се омързеливих в това Монте Верде – преди ставах към 8 без проблеми, а сега едва се събуждам около 10… може би защото пак си обърнах режима на полуден-полунощ. Та, както и да е – тръгнах си все пак, хванах автобуса в 6 и половина, за да съм следобеда вече в Кауита. Пътя надолу през планината беше по един земен път, половината път към Сан Хосе. Видях другата част от планината, наистина красиво място. Ама се замислих за моите си планини, независимо дали става дума за Стара, Рила, Пирин или Алпите. Нещо са ми залипсвали. Та, поспах малко по завоите, после в останалият път до столицата… събудих се на автогарата, за да сваля раницата от автобуса и да се спазаря с един таксист да ме закара до другата автогара. Свалих цената от 6 на 4 долара, за около 5 километра… да кажем че е честна цена. Е, беше точно половината от цената за автобуса де, ама какво да се направи. По пътя, естествено, се заговорих и с таксиста. Ей, тоя беше от най-елементарният тип, обясняваше ми как постоянно тренирал, ама ядял само яйца, пиле и риба, щото месото било вредно. За това ядял месо само 2 пъти в месеца, по две пържоли, и след това спял по 2 часа. Караше ме даже да му бутам мускулите (“бутни тука, пипни!!”). Ех, тея пет километра се чудих колко бавно минаха, нищо че той се провираше през трафика доста рисковано и бързо.

Целта изпълнена – на автогарата за Карибите съм. Доста добре организирана, чиста, подредена, тоалетни си има, полицаи я охраняват, такситата чакат на опашка подредено, има си човек който ги насочва къде да чакат… а бe, цивилизация. Почти се почуствах на Централната автогара в София. От там – автобуса в 12 на обяд. И тъкмо излизаме от града и се забихме в една колона… станала катастрофа на пътя и в момента го затворили, за да оправят кашата. Минаваха линейки, полицаи… а ние 3 часа не мръднахме. Четох, спах… като цяло се забавихме с над 4 часа, докато колоната се разкъса и развием пак скорост. За това и пристигнах чак в 8 вечерта в Кауита. Където се почуствах много познато – добре дошли в Карибия. Същите черни момчета, като в Ливингстон и Корн Айланд, по същия начин ме приближаваха, желаещи да ми покажат хостели, да ми продадат марихуана. Тъй като нямах идея къде отивам, накрая приех един от тях да ме разведе, та за 10 минути си намерих къде да спя – едно доста хипарско местенце, собственичката холандска пънкарка на около 50… Личеше и досега количеството наркотици, което е изконсумирала преди доста време. Но пък беше услужлива, обясни ми всичко за града, хостела и прочие.

Следващият ден беше една разходка из националният парк Кауита – просто една разходка през гората покрай плажа. От време на време и през плажа. Нищо особено, но пък си беше защитена територия, която правителството се опитваше да отнеме и да започне и там строителство на хотели. Видях маймуни още на входа на парка, после се продължи с една разходка през маймуни, гущери, ленивци, пеперуди … Десет километра разходка, с почивки на плажа, доста снимки. Приказно местенце.


След това, един бърз стоп обратно по пътя към Кауита, отбиване в хостела, колкото да напълня вода и да си взема книжлето и още една разходка в другата посока – към черният плаж. Които се оказа нищо особено : черен пясък, тюркоазена вода, палми. Липса на хора. Кво толкова му харесват се чудя.

На другият ден се опитах да стопирам до Пуерто Виехо, заедно с раницата си. Не стана. За това си хванах автобуса и се запътих към последната точка от Коста Рика. Което се оказа на половин час само. Но за половин час разликата стана голяма. Пуерто Виехо е градчето център за тази част на Коста Рика – има доста магазини, къщи, хотели. От там почва една дълга курортна ивица, все покрай брега. Всички карат колела, движение на коли почти няма. Има три големи плажа – Пунта Ува, Увита и Манзанийо. Всичките са големи, красиви и безлюдни. Голям кеф. А и самият път с колелото е голямо удоволствие – движиш се само покрай едни цветни градини, хотелчета с прекрасен дизайн, галерийки… времето е приятно топло, не е над 32°. Просто приказка.

В самият град първо се насочих към един препоръчан от Трип Адвайзър хостел, ама се оказа, че искат 11 долара, а място за хамак не предлагат. Помолих ги да оставя раницата там и да се разходя, те с неудоволствие се съгласиха. Хич не ми хареса коментара, който пича направи – другите може да са по-евтини, ама ще има бълхи там. Малко под нивото ми е. Та, оставих раницата и тръгнах да питам – тук, там… насочиха ме към другото популярно място, но по пътя за там видях и една чудна градина, оказа се хостел.
При това с доста приятни почти-собственици. Дейв и Дани, американска двойка на около 27, дошли преди две години тук и станали мениджъри на хостела. Собственика, германец, не се вясвял повече от 3 пъти в годината, не му пукало особено. И те мислели да купят целия бизнес. Жалкото е, че все още са наематели на земята, та всичко е само временно, докато собстевеника на земята не реши да си потърси по-изгоден наемател. Самия хостел е далеч от приятните хостели, в които съм бил. Нищо не е уредено, кухнята е навън на двора, има няколко стаи, едно спално с 4 легла, няколко по-малки стаи, няколко палатки под наем. Уговорих се да си закача хамака за 3 долара. В един къмпинг преди това ми бяха предложили за 5, така че се пробвах да видя колко мога да сваля – ами, 2 долара свалих. За ползване на двете дървета, една външна баня… казаха ми, че за кухнята трябва да платя еднократно някаква сума, ама аз съвсем оглушах в този момент. Не помняяяя… и не съм чул нищо.

Та, останах с тези приятни хора там, доста интересни индивиди имаше – няколко музиканти от Франция и Испания, дизайнерка от щатите. Забавлявахме се, пихме бирички, разказвахме истории… вечерта всички излязоха по дискотеки, останах само с Рикард и още един младеж да си говорим за живота, пътешествията и прочие. Рикард е от Барселона, вече 3 години пътува, с приливи и отливи. бил e в Индия, ама повече време е прекарал тук наоколо – най-вече в Мексико и Колумбия. Като говори за тях, е абсолютно влюбен, а като знам аз колко съм влюбен в Мексико, се притеснявам че ще се влюбя и в Колумбия.
През нощта ме изядоха комарите, нямам си антикомарна мрежа, след това се намериха други криви неща, та реших да променя хостела за следващата вечер. Преместих си хамака на 100 метра, в една « машина за правене на пари » – хостел само за хамаци, под навес има поне по 50 хамака, стаи така и не видях. Има и друго място за палатки и трето за такива като мен – с собствена палатка или хамак. Естествено, на рецепцията въобще не се интересуваха кой идва, кой си отива, да ти запомнят името – друг път. Даже ми изгубиха ключа за локера (мястото за багаж) , та почти се скарахме…



Този ден беше за плаж, с едни нови приятели, костариканци, подкарахме колелата към един от плажовете. За съжаление снимки от там няма, защото съвсем ненадейно изчезнаха от камерата ми. Вечерта мацката костариканка направи буритос за всички ни, а след това отидохме до съседният бар.

А малко по-късно написах следните редове :

Леле, никога не съм си представял, че ще се радвам толкова на Брегович. Ето, в Коста Рика съм, в Пуерто Виехо, и от съседният бар звучи яко циганско маане на Брегович, придружено с 5 перкусии поне. До преди малко бях там, слушах ги за 20 минути, после ми доскуча като почнаха да миксират house с перкусиите. Върнах се в хостела да пиша, ама ей ги, сега пак…. Сърцето ми подскача, ръцете ми сами тупат по масата, идва ми да ида и лично да им покажа как се играе кючек по мъжки. А, започнаха и да пеят, заглушават музиката в нашият бар. Ох, мъжко сръбска, душо моя циганска, иде ми да пия, да танцувам, да прескачам огньове. Какво съм се засилил да пиша, книжен мишок такъв?!!! Ами … до след малко, пазете ми компютъра !!!!

За презентацията е нужен JavaScript.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s