or all the crap in the world at one place

Гранада, Никарагуа

Автобуса от Леон ме лашка към 3 часа до Манагуа. Като стигнахме, питах асистента на шофьора как да стигна до Гранада. Ами, в Манагуа за всяка посока си има различно място да хванеш транспорт. В случаят, от тази автогара трябваше да хвана такси до другият край на града, та оттам да си хвана маршрутка. Предупредиха ме – за такси не повече от 40-45 кордобас, даже под тази цена трябвало да се уговарям. Добре че ме предупредиха – дебнещите бакшиши ме атакуваха веднага. 80 кордобас, после 100 … следващия качи на 120, още един директно ми сложи цената в долари – файв доларс май френд. Леле, ама при пазаренето не се ли сваляше цената или аз нещо съм се объркал ? След цели 2 минути и половина усилено преговаряне им теглих една кратка благословия и се запътих към изхода. Втори път прекаран от бакшиш няма да бъда, било то в никарагуа, Kамбоджа или Централна Гара в София. ще вървя, ако трябва, било то и 2 часа. Така де, светло е още, ще си питам за пътя, пък все ще стигна. На изхода на автогарата питах два пъти в каква посока е въпросното място. Вторият човек започна да ми обяснява колко далече било, колко опасно… и предложи да ми спре такси. Е, чичо, щом искаш да си така добър, да видим ти каква цена ще спазариш. Първият, когото спря, каза цената : 45. Е … какво повече искам ?! Стиснах ръката на чичото, който помогна и скочих в таксито. Добри хора има навсякъде, не го забравяйте никога, особено на път. А шофьора на таксито беше един колоритен – един голям шкембак, опасан с кожен колан и каубойска тока, тексаска кожена каубойска шапка на главата и полицейски очила. О-ПА-Сен (и опасан). Сигурен бях, че има и каубойски ботуши, ама хич не се виждаха от шкембака. Пък не върви да надничам, нали ? И с него завързахме разговор, май обичам да си говоря с таксистите, па след това може и да ме оберат. Пътят до другия край на града беше около 25-30 минути поне, верно бая щях да походя с тея 40 кила върху мен. Закара ме до мястото, свали ми багажа, стисна ми ръката и ето ме пред микробусите.

Там веднага ме емнаха с различни цени, ама от порядъка на 23-25 … 20, кой каза 20 ? Продадено. И ето ме, след 40 минути, в Гранада. Първо впечатление : Е ПАК ЛИ колониален град ? Спряхме на площада … ами същият площад като на Антигуа. Като на Колима, Мексико. Или като на всеки друг колониален град, градче, градченце…


Както и да е, да видим какво предлага този град. Бяха ми препоръчали един хостел, « брадатата маймуна », на две преки от центъра. Оказа се нищо особено, ама аз пък единствено се нуждаех от бира, душ и легло. Получих и трите. бар нямаше, продаваха само кутийки бира от хладилника, ама все пак бира е, нали? Бира, душ… и излязох да се разхождам, с камерата, търсейки къде работи Камила, още една от мнoгoто познати, които срещнах в Гуатемала. За да не се чудите колко женски имена споменавам – 70% от пътешествениците са от женски пол. От 19 до 59 годишни. Пътуват сами, с компания други пътешественици или в тандем с друга мацка. Много повече, отколкото мъжете. И говорим за « така опасната Централна Америка ». Да си кажа – нито е опасна, нито е така опасна. Запознах се даже и с девойки в тандем, пътуващи на стоп. Не са много де, ама… А бе, като стоиш нащрек, като не се разхождаш в гетото нощем, като не вършиш глупости, тогава няма значение къде си и с какъв пол си. А ако си тъп – ами и в Париж могат да те оберат, нал тъй ?

Камила е швейцарка от берн, говори 4 езика, запознахме се като започнахме спонтaнно дa ползваме 3 езика в една фраза. Та така и се разбрахме, че ще пътуваме заедно, ако се намерим по пътя. Та, намерихме се. Тя тъкмо беше започнала работа в един намазан бар, та там я и намерих, тъкмо се връщаше от раздаване на флъйъри по хотелите. Имаше си и опашка – един гринго на неопределено над средната възраст, с леко надут вид, след 5 минути разбрах защо. Пича бил милионер, рийш ли 🙂 Пътувал с мотор на юг, ама видял възможност за инвестиция в никарагуа и решил да остане. Предложил план за разработване на плажовете на правителството, пък то, видиш ли, се навило и одобрило кредит от половин милиaрд. Ммммммдааааа…. Освен това се занимавал с уеб апликации, бил разработил и няколко платформи в щатите, които му донесли много пари при продажбата. Оххх, ама колко убедително звучеше… ама кой знае, може всичко това да е истина. Тогава се оказва, че това е първата ми бира, платена от милионер. Не че искаше да я плати, ама искаше да се изфука пред мацката. Чудно, щом вече живееше тук, защо плати с американски долари? Вече от 6 месеца живее тук все пак. Както и да е. В бара дойде и още един фен на швейцарската мода, австралийски младеж. Та с него се помотахме по улиците, пихме по бира в друг бар и решихме да се върнем в намазаният за салса вечерта, която пък беше на промоция – за 11 долара колкото можеш да изпиеш, каквото и да е. Амииии … голяма грешка направихме, и аз, и барът. Барът, защото хич не им беше на сметка да ми сипват толкова питиета (Флор де Каня, резерва, 7-годишен ром), аз, защото на другият ден не можех да си завъртя главата, без да ме притегли пода. А пък колко вода изпих … хипопотам ще се удави в толкова. А, и предната вечер видях милиционери с Лада, много ми се зарадваха, като поисках да ги снимам.

Та, на другият ден се намерихме с Камила, тя реши, че след като аз съм тук, може пак да пътува. Пък и работата не и харесваше. С нея с беше случило това, което може да се случи даже и в Париж – бяха я обрали, ама по възможно най-бруталният начин. Още при пристигането си попитала накъде е Централната градина (това принципно е винаги центъра), та двама услужливи младежи и предложили да я закарат. Да, ама не. След 20 метра се качили две лелки от двете страни (тя била с един младеж, ама той се наакал от страх), сложили лелките по един нож между пръстите на ръката и, после взели кредитната карта, изкопчили Пин кода , взели всичко от раницата, накрая ги изхвърлили от колата по магистралата към Манагуа. С празна раница, всичките и пари изтеглени от сметката и прочие. Та, тя беше все още в шок, даже не беше и ходила в полицията да се оплаче, навсякъде виждаше опасност. Съжалих я, наистина, ама пък това показва как глупостта може да те вкара в опасност. Ама няма толкоз страшно де – в момента съм в Коста Рика и пиша последите пътеписи, а Камила е все още наоколо, в най-скъпата страна в региона, променила си полета и щяла да остава още. Така че… драма няма чак такава.

Обратно към историята : Камила напусна работа и се премести в моя хостел, където пък веднага и се лепна един чичко, които си продаваше кокосовото масло, лично негово производство. Покани ни (нали вървим в пакет) на местен рожден ден, някаква негова позната правела 30. Ами, на мен ми е лошо, хич не ми е до рожден ден, ама пък щом си рекъл. И така – втора вечер фиеста. Отидохме с бил (май така се казваше, ама не бих си заложил бъбрека на това) в къщата на мацката. Леле, ама то цялата рода тука !!! Поне 30 от тях. И приятели… и познати. И абсолютни непознати. Запознахме се набързо с няколко човека, започна се едно наздрависване. Не се наливаше в чаши – на всеки от нас се връчваше бутилче 300 грама бял ром Флор де Kаня и бутилче Кока Кола. Ами… ще пием, какво да го правим. Заседнахме на терасата, с видимост към цялата фиеста. Видяхме как малката уличка все повече се окупира от хора, по едно време имаше май поне 150 човека. Дойде младеж с кон, показа трикове. После бабаит с пистов мотор, показа и той трикове. След две вутилчета отидохме отзад за още и какво да видим – една леля с една фуния … Стана ли ясно вече ? Само ни пълнеха бутилчетата, ама с някакъв доста по-евтин и опасен ром. Аз, незнайно как, не успях да се напия, ама пък моята дружка… едва я убедих, че в това състояние не е добра идея да се качва на мотор. После се спряхме да си говорим с бандата продавачи на бижута на главната търговска улица. Те пък извадиха пари и купиха друга бутилка ром, доста по-добър. Е, всички хвърляха по едно око на Камила, ама … немАха шанс, накрая трябваше на рамо да я прибирам, ама я прибрах. (герой !!!).

Останахме още два дена в Гранада, сменихме хостела с един доста по-луксозен и само с долар по-скъп. Обиколихме всички възможни кътчета на града, губихме се из пазара, катерихме църковни кули…

За презентацията е нужен JavaScript.

И накрая все пак успяхме да се измъкнем, ама само на 10 километра от града – отидохме в прословутата Дървесна къща. Това е една от препоръките на LOnELY PLAnET, уж оазис в гората. Ами, парти оазис, доста високо качен на един хълм. Кого да заваря там – моят холандски приятел Майкъл, дошъл предният ден. Оказа се също, че в хостела няма какво да се яде, имало само обща вечеря и продават някакви курабийки. Няма как – събрахме екип за експедиция и се върнахме в града за покупки. Вечерта – пак парти. Май всичко, което искат туристите е да се напиват на различни места, поне така се оказа в няколко поредни места в никарагуа. Да, ама на мен леко започна да ми омръзва това, Еднообразно някак, особено като започваш да срещаш същите хора на всяко място.

В последният гранадски ден решихме да се разходим и да видим някоя природна атракция. Хванахме един тук-тук, който пък предложи да ни разведе навсякъде за 30 долара. Ами, това е в пъти по-малко от исканото от туристическите агенции, които обикновено вземат по 20-25 долара на човек, ама все пак … Е, той свали от цената, само за 25. Разходи ни до занаятчийски пазари, помогна ми да си намеря евтино мачете, да го наточа другаде (видях цял двор с петли за бой, в никарагуа е разрешен боят с петли), после видяхме една чудна лагуна от високо, накрая ни закара и до вулкана Масая, действащ вулкан до едноименният град. Даже се пазари с момчетата на входа, да ни пуснат с по-ниска тарифа. Ами, съгласиха се само за един от нас. Ама пак добре. Вулкана си заслужаваше целият път – мирише на сяра, дими, пуши … а бе – вулкан. Горе даже ни интревюираха за някаква телевизия, така и не разбрах за коя. Върнахме се обратно с въпросният младеж, който за 25 долара цял ден ни вози, та решихме да го поканим на вечеря в хостела. А пък той предложи да ни закара почти без пари на другият ден да си хванем автобуса.

Ден следващ : Поехме по пътя към остова Ометепе. Нашият шофьор дойде да ни вземе, помогна с багажа, изчака с нас, за да хванем правилния автобус, идващ от Манагуа към Сан Хорхе. С известни пререкания с моята плашлива спътница, накрая хванахме едно такси до ферибота и от там – фери до Ометепе. Острова с двата вулкана в най-голямото езеро на Централна Америка.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s