or all the crap in the world at one place

Бангкок – Ко Тао

Автобусът ни взе в 18:40, голям слийпър беше, седалките му падаха назад почти до легнало положение и под краката се вдига възглавничка. След малко над 4 часа направихме първата и единствена почивка, а едва заспал след това, към три, ни свалиха от автобуса, само тези за Ко Тао и ни натовариха отзад на една камионетка.

Караме си с камионетката, т.е. возят ни 20тина човека, пък аз си мисля « Е те така се прави лесно един милион. Вземаш 20 чужденци, закарваш ги някъде и искаш само по 50 000 откуп. В евро. 50 000 могат да се намерят от всеки почти, даже и във България”. Много филми съм гледал или имам практична мисъл? Ама замислете се – стоварват някъде едни омаяни и сънени туристи, товарят ги отзад на една камионетка, стига един да тръгне и останалите го следват као овце, щот не знаят къде отиват. Стига камионетката да завие по някой черен път, да спре до някоя барачка и двама с автомати да кажат «Хайде сега, тичайте бърже в онази барачка, тя е новият ви дом». И никой нищо не може да направи – всички са още сънени, а и ще са в шок от оръжието. Ще им остане единствено да звъннат по телефона на мама/тате да пратят 50 000, че да ги пуснат да си ходят. Кво ще кажете за филма, а ?

Естествено, тези тук са щастливци, че имат мен – нали съм отслужила Синя каска – ще ги нокаутирам двамата автоматаджии с едно двойна, а-ла Жан Клод, маваши, след това с претъркаляне ще хвана автомата на първия (защото винаги е неговия, никога на втория – стара военна поговорка) и ще застрелям автоматчика на 2рата палма. Този от първата няма да е видял нищо от случилото се, защото ще е точно под него, и ще се стресне от звука на автомата и ще падне, счупвайки си врата. После свирвам, излиза от някъде един бял кон, с една лента в уста, аз запасвам лентата, в стил Рамбо, казвам «Хасталависта, бейби» и отпрашвам към залеза. Кастингът за бял кон започва скоро.

Да се пренесем сега в реалният свят, след толкова комедийни детайли.

В камионетката имаше едни шумни и видимо нараралянкани франсета, двама младежа (с тъпи пиянски погледи) и една девойка, не по-умно изглеждаща, с накривена шапка с козирка и горнище на анцунг, поне 3 размера над нейният. Този до мен и беше гаджето, което и се караше шумно как може да забрави в автобуса чантичката с неговите очила за 200 евро вътре. И за малко да и перне един, както ми се струваше… предпочитах да не гледам картинката и зяпах навън, запомняйки подробности покрай пътя, просто за всеки случай.

Камионетката не спря пред барака, всъщност си беше сградата на Морската гара, което си е почти барака. Оказа се, че феробота е чак в 6 и 30 сутринта. И се започна едно чакане.

Една мацка, американка, каза „thats a real rouster there“ т.е „това там е истински петел“ с такъв тон на гласа, че първият ми въпрос беше „ти откъде си, от Ню Йорк?“ ( Всъщност е от Чикаго, близко бях). Чак ми стана жал за подобни хора, които не са имали досег с домашни животни, с природата, със село, с онзи естествен начин на живот. Дали наистина по няккаъв начин хората със селски произход снобеят „гражданчетата“?

Запознах се и шумните франсета. Оказаха се от Монпелие, зидаро-мазачи, на почивка за месец. Бяха си купили по бутилка Рикар в дюти шоп зоната на Дубай и за два дена вече бяха на бутилка и половина. Естествено, почерпиха ме. Казаха ми всички думи на български, които знаеха от колегите си сърби, българи и поляци. Аз пък направих добрината си за деня, след като хем ми бяха неприятни, хем изкопах от джоба си една визитна картичка на агенията, в която бях влизал на предният ден, за да печелим талони за гориво, и отидох да им я дам. Дадох им и идеята «ето там има уличен телефон, звъннете от него в агенцията, те са там от 7 сутринта». Е, тогава лодката трябваше да ги чака де, което и стана… но очилата се намериха. Още на лодката единият дойде да ми каже, че са се намерили и ще ги пратят до тук на същият ден, така че утре сутринта той може да дойде да си ги вземе. Това брои ли се за добрина тогава ?

На ферито се опитах и да поспя на палубата. Оказа се, че кабината на палубното ниво е само за ВИП, което всъщност е един долар отгоре. Но никой не го даде този долар, само франсетата хъркаха звучно вътре. На палубата почти нямаше място, забравих да кажа, че след нас се изсипаха 4 автобуса с хора. И едни пискливи американки не спряха да крещят през целият път. Едната реши пък да минава и за малко не си изтърси тюленоподобното туловище върху мен, седнал на земята зад нея. Пак извадих късмет, еййййй… а така ми се спеше. Мислех да ида и тактично да им кажа «Видяхте ли делфините, момичетааааа ? – не, не, къде, къде ? – Ами няма и да ги видите, защото те ви чуха крякането от 10 километра и избягаха». Това дали е достатъчно културно и неагресивно? Или ще ме облее овежаващ словесен душ ?

Взеха ни от лодката, качиха ни на един пикап и за 5 мин бяхме в Буда Вю Дайв Ризорта. След едно бързо представяне на кое, какво и как е тук, от главният инструктор и мениджър, набързо ни настаниха наредиха в списъците кой кога ще се гмурка. Пристигнах към 10 и малко, грмуркането ми беше в 1б:30. Време колкото да взема един душ, да ям един омлет в едно съседно ресторантче (при една много готина испанка, и двамата си умряхме от кеф да поговорим испански) и да се върна за брифинга в 1б:15.

Мениджърът адски прилича на Рей Лиота. Даже си мислех дали да не го питам имат ли роднинска връзка. А в този 5-звезден дайв ризорт, който се плаща доста скъпо, трябва да се плаща и интернет връзката. 100 бата на ден, което е 3 долара. На ден !!!! Алооу, и от това ли ще правите пари ? Още не съм разбрал колко плащам за стаята, ама като я гледам, май не е под 1000-1б00. Много е готина, макар и евтино направена… но има и дървения, банята е доста хубаво направена, има б бюра, защото има и б легла. Плащам си луксозна стая за двама, за да живея сам в нея. Това е положението, ние гъзари от Подуене ли сме или кво ? Отказах хаПсолютно да им давам пари и за това. Аман от пиявици. Все пак, разбирам ги, то винаги има 2 страни на нещата – тук клиентите са основно американци, за които 3 долара отгоре са нищо. 3 от тук, 3 от там … така се правят пари. Но пък е малко нечестно. Вече им плащам към 30тина долара поне за стая. Ще им захраня и бара, и ресторанта. И ще се гмуркам с тях – все пари в техният джоб. Е, сега си извадиха от джоба сутрешното ми кафе, закуската, обяда и сигурно вечерята. За бара не знам. Така се губят пари от клиенти, с прекалена алчност.

Гмуркането.. Ахххх.. Аххххххх… ако изахкам пак, сигурно ще стана банален. Но си припомних защо толкова много обичам да го правя. Като изключим първите 5 мин, в които имах такава паник атака, че за малко да се откажа. От 2 години не съм се гмуркал, искаха сега да ми направят опреснителен курс, а аз отказах. И инструктора, германеца Коста, поиска все пак да види какво мога, за нивото си. Като начало почистването на маската, което е първото нещо, което учи гмуркача. И като я напълних, и като ми се напълни носа, и изплюх от устата си регулатора за въздух и изкочих като тапа отгоре. Срааааааам. И ми вика «хайде пак, няма страшно». КАК няма ве ???!!! Да се удавя ли искаш ???!!! Е, стана. От третият опит. С жестове под водата ми показва «напълни я догоре тази маска». А аз пълня само 5 капки, до под носа. Все пак го направих. И после всичко беше прекрасно. Гмуркахме се с двама току-що завършили курса за напреднали, като ги гледах как махат с ръце и крака, хич не ми бяха напреднали. След второто гмуркане инструктора не спря да ме хвали, да ви се похваля на вас, и ми предложи да ме заведе на сутринта на дълбоко гмуркане, на 30 метра. Може просто да са му трябвали хора за да попълни група де. Вече съм подозрителен към всичко.

А мястото е приказка. Двуетажна сграда покрай плажа, със собствен плаж. и два ресторанта, единият точно на плажа, перфектен за закуска. И бар, естествено. Накъде без бар? Това е само Буда Вю, а иначе островът е около 3 км, на дължина, и има обособени 3 мини села, с доста ресторантчета, кафета, магазини, банкомати, аптеки, клиника, поне 10 дайв клуба. Доста чужденци са се настанили тук вече, имат къщички или пък ги наемат. Още не съм му усетил духа, защото съм се загнездил в 5-звездна дупка, но от утре ще почна да го опознавам. И вече искам да се върна тук. Има една безгрижност във въздуха. Самата гледка на залива пред мен, с едни палмови хълмчета от другата страна, заедно с плаж и някаква депресивна английска музика, заедно и с дъжда, който заваля точно като стигнах обратно до ризорта…. безценно.

Но тази вечер май ще се наспя. без интернет, с книжка, за да стана в 7 сутринта – гмуркането ми тръгва в 7:30.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s