or all the crap in the world at one place

Антигуа, my „lovely guatemalian bubble“

Антигуа е балон от розова американска дъвка. Антигуа е магнит за американци и европейци. Антигуа е кръстопът на пътешествници.

Пристигнах с Лиляна в Антигуа около обяд с пилешкия автобус (chicken bus), едно незабравимо пътуване. Пилешките автобуси са американски училищни автобуси от 60те и 70те (според мен поне), които са ремонтирани и в момента се движат навсякъде из Гуатемала. Цената им е безумно смешна, примерно Гуатемала Сити до Антигуа е 9 кецалес, тоест почти едно евро, за пътуване от около 45-60 минути, зависи от трафика. Невероятното преживяване идва от два фактора – броят пътници, който може да събере автобуса и пилотските умения на шофьора. Броят пътници – на седалки за по 2ма седят нормално по трима, седалището на третият пътник нормално виси от седалката, но пък няма как да падне, защото се подпира рамо в рамо с третият от другата седалка. И така целият автобус, до последните седалки. Интересен е момента когато асистента на шофьора започне да се провира, за да събере парите за пътуването (билети тук никoй не дава). Колкото до пилотските умения… този автобус има двигател на самолет явно, защото се движи само в лявата лента (освен когато не изпреварва от дясно), независимо от наклона и сложността на завоя скоростта е около 100-120 км/час. За по-сигурно е добре да се държиш здраво през цялото време, ако не искаш да прелетиш на съседната седалка, независимо от броя пътници до теб. А асистента на шофьора е образ сам по себе си – виси на отворена врата, наполовина навън и крещи колкото му глас държи « АНТИГУА АНТИГУА АНТИГУАНТИГУААААА ». На всяка автобусна спирка в Гуате (за по-лесно тук на Гуатемала сити се казва « Гуате »), както и в съседните малки градчета, автобуса намалява скорост и се почва с едно крещене « АНТИГУАНТИГУАНТИГУААА ». Няма начин да пропуснеш автобуса. А и да го пропуснеш, следващият идва като Sebastian Фетел с 100 в час.

Та, пристигнахме значи, аз решил да остана за малко повече в града, да си намеря работа в някоя хуманитарна организация, а Лиляна твърдо решена да продължи към Коста Рика. Намерих един препоръчан хостел, чекирах се и тръгнахме за последната ни разходка заедно. На вратата на хостела ме чакаше изненада – една девойка, която бях срещнал в един друг хостел в Мексико. Обяснявайки и за решението ми да остана и да работя, тя каза, че знае за един хостел, който търси доброволец. Ами, на ненадейни предложения не трябва да се казва “НЕ”, никога не се знае какво може да излезе. Потърсих го сам, не го намерих, върнах се и я помолих да ме заведе. И ето ме, на рецепцията на “Терасата”, говоря с Шелби и Беки, обяснявайки им плана ми, кой съм, що съм. Казаха ми да се отбия вечерта, ако искам де, за покер турнира и да пробвам местната бира. Отговора за поста щял да дойде на другият ден. Да, но дойде вечерта, след като пробвах 2 от трите типа на нелегалната пивоварна и се заговорих с някои от останалите клиенти. Естествено, че ще ме вземат.

На другият ден започна славната ми епопея в Терасата, която стана за мен дом и семейство за повече от 40 дни. Сменях рецепцията с бара, въртях коктейли и нощни смени, афтър-партита и временни романси… Намерих приятели и оставих част от сърцето си там.

Антигуа е градче от колониален тип. Типичната карирана структура, от север на юг са улици, от изток на запад са авенюта. Ако си знаеш адреса няма как да се изгубиш. Типичните за колониално Мексико цветни къщи, не толкова често срещано в Гуатемала явление. От край до край града се прекосява за не повече от 20минути западна крачка. В града има 3 средно големи катедрали, 1 голям супермаркет, 1 МкДоналдс, 1 Burger King, около 50 хотела и хостелa и поне 15 училища за испански език. Основната част от туристите тук идват за да учат испански, за една до четири седмици. Цените за училище и престой с местно семейство (включващо три манджи на ден) са повече от прилични, имайки предвид стандарта на града като цяло. А града е около 2 пъти по-скъп от останалата част на Гуатемала, независимо дали е туристическа или не. Примерно нощувка в хостел е от 5 до 8 евро, докато навсякъде другаде е от 3,5 до 4. Бирата в бар стига до 25 кецалес (10 кецал = 1 евро), другаде е около 15.


Навсякъде в града има пръснати руини на църкви. Имало е поне 4 други църкви и манастир, но всичките са разрушени от испанците, поради незнайни причини. Местното население е силно религиозно, даже до хостелa има църква с рок банда, в която всеки ден звучи религиозен рок 😉 В повечето случаи доста фалшиво, защото всеки може да се качи и да пее. Основното население на града, освен всичките гринговци и останали белушковци, са местните потомци на маите. Повечето са ниски, тъмни субекти с типични черти. Девойките са почти до една ниски и трътлести. Колкото и хубави да има в лице, като погледнеш надолу (просете ми сексизма, но все пак съм мъж ), виждаш само едно голямо дупе и къси крачка. За съжаление е така, а моята изтънчено европейско чувство за красота немееше от несправедливостта на природата. Миксирането на местните с чужденците тук е почти напълно неуспешно – на местният Пазар, един покрит лабиринт, в които се продава всичко, почти не можеш да видиш чужденци. Имам чувството понякога, че съм едиственият белушко, които се разхожда там без да се притеснява. Някак си ми беше писнало да слушам как съм щял да се натровя, ако ям от храната на местните комедори (буквално « хранилници »), та пробвах от доста от тях. Американските ми приятели, собственици на хостелa , препоръчват на гостите ни да се хранят само в доказани и скъпи заведения от американски тип… което честно казано ме вбесяваше. Повечето от туристите тук (а и живеещите тук чужденци) се изживяваха като пътешественици, но не се и опитваха да влезнат в контакт с местното население, което не се и опитва да контактува с белите, освен за да ги измуфти с някои лев. Естествено, има част от местните, които са в бизнеса, но те са повечето от Гуате, а не от Антигуа.
За да се опознае града са нужни 3 дена. След това основната част от нормалната ми активност се прехвърли през нощта. Интересно е разбирателството между баровете – всеки има Lady’s night, но в различен ден, така тълпата просто се мести от бар на бар всяка вечер. Е, има си и редовните клиенти, така че баровете не страдат много. Има два типа лиценз за продажба на алкохол – до 11 часа и до 1 часа след полунощ. Бара на Терасата, както и основният ни конкурент, „черната котка“, работят до 11. След това има 4-5 по-големи бара, всеки с различна музикална специфичност, които събират тълпите туристи на града. Само туристи, защото местните почти не излизат – цените в заведенията са само за туристи, не за местни. В интерес на истината, независимо че работех за легло и храна в хостелa , харчех дневния си бюджет само за алкохол в баровете, и то без да се напивам. Пример : shot евтина текила – 2 евра, shot евтин ром – 2 евра, бира … 2 до 3 евра. И тъй като заведенията не са много, а доста локално живеещи чужденци излизаме почти всяка вечер, всички сме в една голяма банда, познаваме се поне за едно “здрасти” през деня, всички бармани сме приятели, даже и да не се сме се запознавали знаем кой къде работи и на всеки бар сме добре дошли.

Задълженията ми в Терасата са да седя на рецепцията или да работя денем или вечер на бара. Които между другото предлага невероятна гледка към трите вулкана около града – Вода, Огън и Акaтенанго. На 2 пъти даже наблюдавахме изригванията на Фуего (Огън). Рецепцията е основно скука, повече работа сутринта, никаква – следобяд. Барът е друго нещо. Следобедната смяна обикновено е бавна, само няколко човека се качват да пият по бира. Но пък вечер редовно се събира тълпа, опитваме да организираме разни събития за почти всеки ден на седмицата. Моят принос беше да организирам седмичното Кауч Сърфинг събиране, на което понякога има над 20 човека, но средно са около 10-12. Правихме Гей вечер, Карнавал, рождени дни, откривания на ресторанти, всяка сряда е барбекю за една хуманитарна организация. Определено разбрах коя е печелившата комбинация за един бар екип – руса усмихната мацка, усмихнат и постоянно шегуващ се младеж и радостен гей младеж. В тази комбинация, работещи на смени по двама, всеки бар си печели редовните клиенти в града, както и поклоници от гостите. Повечето гости изненадващо решават да останат два-три дни повече, може би защото бар-екипът ни е толкова гостоприемен. А и доста се връщат в същия хостел, когато се наситят да обикалят Гуатемала.

Наоколо има какво да се види и къде да се обикаля. От вулканите (общо 18, ако не се лъжа, в Гуатемала) най-достъпен е Паkая, които се изкачва за около 2 часа, слиза се за 1… общо 5 часа с превоза и почивката по средата на вулкана (не се катери до кратера). Друг вулкан наоколо, които се катери с въоръжена охрана заради бандите, е Акaтенанго – към 4-5 часа нагоре, 3 надолу. Самата екскурзия е скъпа заради опасността от обир и нуждата от въоръжена охрана. Друго място, на около 4 часа от Антигуа, е езерото Атитлан, доста голяма водна площ между 3 вулкана. Около езерото има няколко малки селища, всяко със своят чар. В едно от тях даже срещнах българка, Надя, която е там от 11 години. Има си собствен център за терапевтични масажи, женена е за англичанин, напуснала Париж след известен престой там и тръгнала да пътува. Успяла да стигне само до Гуатемала и се влюбила в езерото. Първите 10 минути на комуникацията ни бяха ужасяващо срамни, особено за мен – говорех български с акцент, след като не бях говорил с никого на родния си език в последните 6 месеца. Срамно, но го преодолях някак си.

И така, около 45 дена след като пристигнах в Антигуа, след много истории на любов (и малко на омраза) в новото ми семейство, след истории с мацки и истории без мацки, след 30тина нощи, прекарани по барове и фиести, два пъти поваляне от грип и няколко пъти от тежък махмурлук, след няколко пътувания до езерото, до височините над града (в живописното Ел Хато), до Паkая и малко по-далеч, вече се наситих. Градът е като магнит – притегля те с отрицателите си сили, изсмуква всичко положително, опитваш пак да cе заредиш като го напуснеш за малко… и пак се връщаш. От приятелите, които направих, всички искат да остана. Предлагат ми менаджерска позиция в хостелa , позиция в друг хостел над града, барманско място в един от клубовете… но не мога повече. Трябва да изляза от този балон, сапунен мехур, скриващ бедността на Гуатемала, обкръжаващ ме само с белушковци, харчещи спестени за няколко месеца пари. Вече пътувам с автобус към Карибcка Гуатемала, към Ливингстон, остров с друго излъчване, друго чувство. Температурите навън се качиха с 15°, около 40° е, настъпи лятото в Гуатемала.

За презентацията е нужен JavaScript.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s